Тогава за щастие господин Варнър попита нещо Джесика.
На нея не й се удаде възможност да повдигне темата отново по време на клас, и веднага щом звънеца би, взех предпазни мерки.
— В час по английски Майк ме попита дали си споменала нещо за понеделник вечер — казах й аз.
— Шегуваш се! Ти какво му каза?! — ахна тя, напълно извадена от релси.
— Казах му, че си си изкарала страхотно — той изглеждаше доволен.
— Кажи ми точните му думи и твоят точен отговор!
Прекарахме по-голямата част от междучасието в дисекция на структурите на изречението и по-голямата част от испански в едноминутно описание на изражението на лицето на Майк. Не бих проточила нещата толкова дълго, ако не се тревожех, че темата ще се върне обратно на мен.
И тогава звънецът би за обяд. Скочих от стола си, като хвърлих учебниците грубо в чантата ми, и вероятно приповдигнатото ми изражение бе издразнило Джесика.
— Няма да седиш днес с нас, нали? — позна тя.
— Не се знае. — Не можех да съм сигурна дали нямаше пак да изчезне.
Но пред кабинета по испански — облегнал се на стената — като приличаше повече на гръцки бог, отколкото би трябвало да е позволено — Едуард ме чакаше. Джесика хвърли един поглед, извъртя очи и отпраши.
— До по-късно, Бела. — Гласът й бе пълен с недомлъвки. Май щеше да се наложи да махна телефона от вилката като се прибера вкъщи.
— Здравей — гласът му беше едновременно развеселен и подразнен. Очевидно бе подслушвал.
— Здрасти.
Не можех да се сетя за нищо друго, а той не проговори — предположих, че изчаква подходящ момент — така че бе тихо до закусвалнята. Да вървя с Едуард през претъпканата опашка за обяд приличаше доста на първият ми ден тук — всички зяпаха.
Той поведе пътя в опашката, все още без да говори, въпреки че очите му спираха върху лицето ми на няколко секунди, изражението му замислено. Изглеждаше сякаш раздразнението преборваше развеселеността като доминантна емоция върху лицето му. Заиграх се нервно с ципа на якето ми.
Той спря на щанда и започна да пълни подноса с храна.
— Какво правиш? — възразих аз. — Нали не взимаш всичко това за мен?
Той поклати глава, като пристъпи напред, за да плати за храната.
— Половината е за мен, разбира се.
Повдигнах вежда.
Той ме поведе към същото място, където бяхме седнали преди. От другият край на дългата маса група абитуриенти ни зяпаха с изумление, когато седнахме един срещу друг. Едуард изглежда не забеляза.
— Вземи какво си искаш — каза той, като побутна подноса към мен.
— Любопитна съм — казах аз като взех една ябълка и започнах да я обръщам ръцете си, — какво би направил, ако някой те предизвика да ядеш храна?
— Ти си винаги любопитна — той направи физиономия, поклащайки глава. Той ме изгледа, като задържа очите ми и вдигна парче пица от подноса, и умишлено отхапа голяма хапка, сдъвка я бързо и преглътна. Наблюдавах го с широки очи.
— Ако някой те предизвика да ядеш кал, ще я изядеш, нали? — попита снизходително той.
Сбръчках носа си.
— Веднъж го направих… предизвикаха ме — признах аз. — Не беше чак толкова зле.
Той се засмя.
— Предполагам, че не съм изненадан. — Нещо над рамото ми очевидно привлече вниманието му. — Джесика анализира всичко, което правя — по-късно ще ти изнесе подробен отчет.
Той избута останалата част от пицата към мен. Споменаването на Джесика доведе до предишното раздразнение по лицето му.
Оставих ябълката и си отхапах парче пица, като гледах настрани, без да знам как да започна.
— Значи сервитьорката била хубава, така ли? — попита небрежно той.
— Наистина ли не забеляза?
— Не. Не внимавах особено. Имах много неща на главата.
— Горкото момиче — можех да си позволя да съм щедра сега.
— Нещо, което каза на Джесика… е, притеснява ме. — Той отказа да се разсейва. Гласът му беше дрезгав и той погледна към мен през миглите си с разтревожени очи.
— Не съм изненадана, че си чул нещо, което не ти е харесало. Нали знаеш какво казват за подслушвачите — напомних му аз.
— Предупредих те, че ще слушам.
— А аз те предупредих, че не искаш да знаеш всичко, което си мисля.
— Така е — съгласи се той, но гласът му все още бе груб. — Но не си напълно права. Наистина искам да знам за какво си мислиш — за всичко. Просто ми се иска… да не си мислеше за някои неща.
Намръщих се.
— Доста интересно определение.
— Но не това е важното в момента.
— Тогава кое е? — Бяхме се навели един към друг над масата. Големите му бели ръце бяха събрани под брадичката — наклоних се напред, с дясна ръка около шията ми. Трябваше да си напомня, че сме в претъпкана закусвалня, и вероятно доста любопитни очи ни гледаха. Беше прекалено лесно да се обвием в нашето собствено малко напрегнато балонче.