— Наистина ли вярваш, че те е грижа повече за мен отколкото аз за теб? — промърмори той, като се приведе по-близо към мен, златните му очи пронизващи.
Трябваше да си напомня да издишам. Трябваше да погледна настрани, за да събера мислите си.
— Отново го правиш — изроптах аз.
Очите му бяха широко отворени от изненада.
— Кое?
— Омайваш ме — признах аз, като се опитвах да се концентрирам преди да погледна отново към него.
— Оу — той се намръщи.
— Не е твоя вината — въздъхнах аз. — Не можеш да помогнеш с нищо.
— Ще отговориш ли на въпроса ми?
Погледнах надолу.
— Да.
— Да, ще отговориш на въпроса ми, или да, наистина мислиш така? — Той отново бе подразнен.
— Да, наистина мисля така. — Държах очите си на масата, като очите ми проследяваха шарките на дървото по ламинираната маса. Мълчанието проточваше. Упорито отказвах да го наруша първа този път, като се борех с желанието да погледна и да видя изображението му.
Накрая той проговори, гласът му кадифено мек.
— Грешиш.
Вдигнах поглед да видя нежните му очи.
— Не можеш да знаеш това — не се съгласих аз, шепнейки. Поклатих глава в съмнение, въпреки че сърцето ми се разтуптя при думите му и ужасно исках да им повярвам.
— Какво те кара да мислиш така? — Течният топаз на очите му бе пронизващ — като се опитваше безуспешно, предположих аз, да изкара истината право от ума ми.
Отвърнах на погледа му, докато се опитвах да мисля ясно въпреки лицето му, да открия начин да му обясня. Докато търсех правилните думи, можех да видя, че става нетърпелив — разгневен от мълчанието ми, бе започнал да се мръщи. Вдигнах ръка от шията си, като му показах един пръст.
— Нека да помисля — настоях аз. Изражението му се проясни, сега доволен, че се канех да му дам отговор. Свалих ръката си на масата, придвижвайки лявата си ръка, така че сега дланите ми бяха допрени. Гледах ръцете си, като преплитах и разплитах пръсти, и накрая проговорих.
— Е, настрана от очевидното, понякога… — Поколебах се. — Не мога да съм сигурна — аз не мога да чета мисли — но ми се струва, че всъщност се опитваш да кажеш сбогом, когато казваш нещо друго.
Това беше най-добрият начин, по който можех да обобщя сензационната болка, която думите му предизвикваха у мен понякога.
— Разбирам — прошепна той. И болката отново се появи, изниквайки на повърхността, когато той потвърди страхът ми. — Макар че точно заради това грешиш — започна да обяснява той, но очите му се присвиха. — Какво имаш предвид под «очевидното»?
— Ами, виж ме — казах ненужно аз, тъй като той вече ме гледаше. — Аз съм абсолютно обикновена — е, освен някои лоши неща като преживявания на косъм от смъртта и факта, че съм толкова тромава, че съм почти инвалид. И виж себе си. — Посочих с ръка към него и влудяващата му перфектност.
Челото му се нагъна ядосано за момент, след това се изглади и очите му придобиха всезнаещ поглед.
— Не се виждаш много ясно, знаеш ли. Ще призная, че си адски права за лошите неща — изсмя се мрачно той, — но не чу какво си мислеше за теб всяко момче в училището през първият ти учебен ден тук.
Примигнах удивено.
— Не вярвам… — промърморих на себе си.
— Повярвай ми като ти казвам — ти си точно обратното на обикновена.
Смущението бе много по-силно от удоволствието ми от погледа, който се появи в очите му, когато каза това. Бързо му припомних първоначалният ми аргумент.
— Само че аз не казвам сбогом — изтъкнах аз.
— Не виждаш ли? Точно заради това съм прав. Мен ме е грижа повече, защото ако мога да го направя — той поклати глава, сякаш се бореше с мисълта — ако да те оставя е най-правилното нещо, тогава по-скоро ще нараня себе си, вместо да нараня теб, за да те предпазя.
Изгледах го гневно.
— И си мислиш, че аз бих постъпила по същият начин?
— Няма да ти се наложи да направиш този избор.
Внезапно непредсказуемото му настроение отново се смени — дяволита, опустошителна усмивка пренареди чертите му.
— Разбира се, твоята безопасност започва да прилича на работа на пълен ден, която изисква постоянното ми присъствие.
— Днес никой не се е опитвал да ме убие — напомних му аз, признателна за леката тема. Не исках той да говори повече за сбогувания. Ако се наложеше, предполагам, че просто щях целеустремено да се въвличам в опасности, за да го държа наблизо… Пропъдих мисълта преди бързите му очи да са я прочели по лицето ми. Тази идея определено щеше да ме вкара в беда.