— Здрасти — казах задъхано, като се усмихнах широко.
— Здравей — той ми отвърна с брилянтна усмивка. — Как беше физическото?
Лицето ми помръкна съвсем малко.
— Добре — излъгах аз.
— Наистина? — не звучеше убеден. Очите му се разфокусираха за момент, като погледна над рамото ми. Обърнах се назад, за да видя отдалечаващият се гръб на Майк.
— Какво? — настоях аз.
Очите му се върнаха към мен, все още непроницаеми.
— Нютън започва да ми лази по нервите.
— Нали не си подслушвал пак? — Бях ужасена. Всички следи от внезапното ми добро настроение изчезнаха.
— Как е главата ти? — попита невинно той.
— Невъзможен си! — Обърнах се и закрачих гневно в главната посока към паркинга, макар да не бях изключила прибирането пеша до този момент.
Той бързо ме настигна.
— Ти си тази, която спомена, че никога не съм те виждал по физическо — стана ми любопитно. — Не звучеше разкаян, затова го игнорирах.
Вървяхме в мълчание — бясно, засрамено мълчание от моя страна — до колата му. Но се наложи да спра няколко крачки назад — тълпа от хора, все момчета, я бяха обградили.
Тогава осъзнах, че не са обградили волвото, а са накацали около червената спортна кола на Розали, с безпогрешна страст в очите им. Никой дори не вдигна поглед, когато Едуард се плъзна между тях, за да отвори вратата си. Бързо се качих на пасажерската седалка, също незабелязана.
— Демонстративна — измърмори той.
— Каква марка е? — попитах аз.
— М3-ка.
— Не говоря «Кола и шофьор».
— Това е БМВ. — Той извъртя очи, без да ме поглежда, като се опитваше да излезе без да прегази автомобилните ентусиасти.
Кимнах — тази я бях чувала.
— Все още ли си ядосана? — попита той, докато изкарваше колата с внимателна маневра.
— Определено.
Той въздъхна.
— Ще ми простиш ли, ако се извиня?
— Може би… ако е искрено. И ако ми обещаеш да не го правиш повече — настоях аз.
Очите му бяха внезапно хитри.
— Ами ако е искрено и се съглася ти да караш в събота? — осуети условията ми той.
Обмислих положението и реших, че нямаше да получа по-добра оферта.
— Имаме сделка — съгласих се аз.
— Тогава много съжалявам, че те ядосах. — Очите му горяха с откровеност за един удължен момент — играейки си опустошително с ритъма на сърцето ми — и станаха закачливи. — И ще съм на прага ти в светлата и ранна събота сутрин.
— Ъм, това не помага много на Чарли ситуацията, ако необяснимо волво бъде изоставено на алеята.
Усмивката му беше снизходителна сега.
— Нямах намерение да дойда с кола.
— Тогава как…
— Не се тревожи. Ще бъда там, без кола — прекъсна ме той.
Изоставих темата. Имах по-неотложни въпроси.
— По-късно ли е вече? — попитах многозначително.
Той се намръщи.
— Предполагам, че е късно.
Запазих изражението си учтиво, докато чаках.
Той спря колата. Погледнах изненадана — разбира се, че вече бяхме пред къщата на Чарли, паркирали зад пикапа. Беше по-лесно да се возя с него, ако погледнех чак към края на пътуването. Когато вдигнах глава към него, той ме гледаше, преценявайки ме с очи.
— И все още искаш да знаеш, защо не можеш да ме гледаш как ловувам? — Изглеждаше тържествен, но ми се стори, че видях следа от хумор в очите му.
— Ами — уточних аз. — По-скоро се чудех на реакцията ти.
— Уплаших ли те? — Да, определено имаше хумор там.
— Не — излъгах аз.
Той не се върза.
— Извинявай, че те изплаших — упорстваше той с лека усмивка, но изведнъж цялото дразнене престана. — Просто самата мисъл ти да си там… докато ние ловуваме. — Челюстта му се стегна.
— Това би било лошо?
— Крайно лошо — процеди той през зъби.
— Защото…?
Той си пое дълбоко въздух и се загледа през прозореца към гъстите, търкалящи се облаци, които изглеждаха така сякаш се пресягаха надолу.
— Когато ловуваме — започна бавно той, неохотно, — се оставяме на инстинктите си… не толкова ръководени от разума. Най-вече на обонянието ни. Ако си някъде наблизо около мен, когато изгубя контрол така… — Той поклати глава, докато все още наблюдаваше нещастно тежките облаци.
Запазих изражението си напълно спокойно, като очаквах бързият поглед на очите му да прецени реакцията ми, който последва. Лицето ми не издаде нищо.