Но очите ни се сключиха и мълчанието се обтегна… и промени. Искри от електричеството, което почувствах този следобед, започнаха да зареждат атмосферата, докато той се вглеждаше немилостиво в очите ми. Чак когато главата ми започна да бучи, осъзнах че съм спряла да дишам. Когато си поех накъсано дъх, разчупвайки неподвижността, той затвори очи.
— Бела, мисля, че трябва да влезеш вътре. — Гласът му беше нисък и груб, очите му върху облаците отново.
Отворих вратата и арктическият вятър, който навлезе в колата ми помогна да прочистя съзнанието си. Като се страхувах, че ще се спъна в неуравновесеното ми състояние, слязох внимателно от колата и затворих вратата зад себе си без да се обръщам. Звукът от автоматичното сваляне на прозореца ме накара да погледна назад.
— Оу, Бела? — извика той след мен, гласът му по-спокоен. Той се наведе към отвореният прозорец с лека усмивка върху устните си.
— Да?
— Утре е мой ред.
— Твой ред за какво?
Той се усмихна още по-широко, показвайки блестящите си зъби.
— Да задавам въпроси.
И след това беше изчезнал, като колата фучеше надолу и изчезна зад ъгъла още преди да съм успяла да събера мислите си. Усмихвах се, докато вървях към къщата. Ако не друго, той изглежда планираше да ме види утре.
Както обикновено и тази вечер Едуард участваше в сънищата ми. Въпреки това климатът на безсъзнанието ми се бе променил. Беше развълнувано със същото електричество, което бе заредило следобеда, и се въртях и шавах неспокойно, като се събуждах често. Чак в ранните часове на сутринта успях да заспя изтощено и без сънища.
Когато се събудих, бях все още уморена, но също така и оживена. Облякох кафявото си поло и неизбежните си джинси, като въздъхнах мечтаейки си за потничета и шорти. Закуската беше обичайното, спокойно събитие, което очаквах. Чарли опържи яйца за себе си — аз си взех купата с корнфлейкс. Чудех се дали бе забравил за тази събота. Той отвърна на незададеният ми въпрос, докато стоеше с чинията си пред мивката.
— Относно тази събота… — започна той, като завъртя кранчето.
— Да, тате? — свих се аз на място.
— Все още ли мислиш да ходиш до Сиатъл? — попита той.
— Такъв беше плана. — Направих физиономия, като си мечтаех да не бе повдигал темата, за да не ми се налага да създавам внимателно полуистини.
Той изстиска малко веро върху чинията си и прокара четката през нея.
— И си сигурна, че няма да успееш да се върнеш навреме за танците?
— Няма да ходя на танците, тате — изгледах го сърдито.
— Никой ли не те покани? — попита той, опитвайки се да скрие загрижеността си, като се фокусира върху изплакването на чинията.
Отдръпнах се встрани от минното поле.
— Дами канят.
— Оу. — Той се намръщи, докато сушеше чинията си.
Съчувствах му. Сигурно е трудно да си баща — да живееш в страх, че единствената ти дъщеря ще срещне момче, което да хареса, но също така и да се тревожиш, ако не срещне. Колко ужасно би било, помислих си аз, потрепервайки, ако Чарли имаше дори слабо понятие какво точно харесвах.
Чарли си тръгна след това, махвайки за довиждане, и аз се качих горе, за да измия зъбите си и да взема учебниците си. Когато чух патрулката да се отдалечава, трябваше да почакам няколко секунди, преди да погледна през прозореца. Сребристата кола вече беше там, чакаща на мястото на Чарли на алеята. Изхвърчах надолу по стъпалата и през входната врата, като се чудех колко дълго ще продължи тази странна рутина. Не исках никога да свършва.
Той чакаше в колата, и ми се стори, че не гледаше, докато затръшвах вратата след себе си без да се притеснявам да заключа. Стигнах до колата, като се спрях свенливо преди да отворя вратата и да вляза вътре. Той се усмихваше, спокоен — и, както обикновено, идеален и красив до мъчителна степен.
— Добро утро. — Гласът му бе копринен. — Как си днес? — Очите му разглеждаха лицето ми, сякаш въпросът не беше просто обикновена учтивост.
— Добре, благодаря. — Винаги бях добре — много повече от добре — когато бях близо до него.
Погледът му се застоя върху кръговете под очите ми.
— Изглеждаш изморена.
— Не можах да спя — признах аз, механично премятайки коса през рамо, като се опитвах да се прикрия малко.
— Аз също — подразни ме той, като запали двигателя. Започнах да свиквам с тихото ръмжене. Бях убедена, че ревът на пикапа ми ще ме изплаши, когато пак се качах на него.
Засмях се.
— Вероятно си прав. Предполагам, че спах малко повече от теб.
— Обзалагам се на това.
— Та ти какво прави снощи? — попитах аз.