— Петък е.
Побързах, така че да съм готова секунди след като Чарли излезе. Чантата ми бе готова, обувките на краката, зъбите измити, но дори тогава, когато изтичах през вратата веднага щом бях сигурна, че Чарли е извън поглед, Едуард беше по-бърз. Той ме чакаше в лъскавата си кола, прозорците спуснати, двигателят изключен.
Този път не се поколебах, качих се бързо на пасажерската седалка, за да видя лицето му по-скоро. Той пусна кривата си усмивка, като спря дъхът и сърцето ми. Не можех да си представя как един ангел може да е по-величествен. Нямаше нищо в него, което би могло да се подобри.
— Как спа? — попита той. Чудех се дали има представа колко привлекателен е гласът му.
— Добре. Как мина твоята нощ?
— Приятно — усмивката му беше развеселена — почувствах, че пропускам някаква негова си шега.
— Може ли да попитам какво прави? — попитах аз.
— Не — ухили се той. — Днешният ден е все още мой.
Искаше да узнае разни неща за хора днес: повече за Рене, за хобитата й, какво правехме заедно през свободното ни време. И после за единствената баба, която съм познавала, за няколкото ми училищни приятели — като ме смути, когато попита за момчетата, с които се бях срещала. Бях облекчена, че никога не съм се срещала с някого, така че този конкретен разговор нямаше да е особено дълъг. Изглеждаше изненадан като Джесика и Анджела от оскъдната ми романтична история.
— Значи никога не си срещала някой, когото да пожелаеш? — попита той със сериозен тон, който ме накара да се зачудя за какво си мисли.
— Не и във Финикс — неохотно си признах аз.
Устните му бяха стиснати в права линия.
До този момент бяхме в закусвалнята. Денят бе преминал в мъгла, която бързо се превръщаше в рутина. Възползвах се от кратката му пауза, за да отхапя от хлебчето си.
— Трябваше да те оставя да се докараш сама днес — обяви той, някак между другото, докато дъвчех.
— Че защо? — настоях аз.
— Тръгвам с Алис след обяд.
— Оу — премигнах, объркана и разочарована. — Няма проблеми, не е чак толкова далеч.
Той ми се смръщи нетърпеливо.
— Няма да те карам да вървиш пеша до вас. Ще вземем пикапа и ще ти го оставим.
— Ключът ми не е у мен — въздъхнах аз. — Наистина нямам нищо против да повървя. — Това, което имах против бе да изгубя от времето си с него.
Той поклати глава.
— Пикапът ти ще бъде тук и ключовете ще са в запалителя — освен ако не се страхуваш, че някой ще ги открадне. — Той се засмя при мисълта.
— Добре — съгласих се аз, присвивайки устни. Бях повече от сигурна, че ключовете ми са в джоба на чифт дънки, които носех в сряда, под купчината дрехи в мокрото помещение. Дори и да проникнеше взлом в къщата ми, или каквото и да плануваше, нямаше да ги открие. Той сякаш усети предизвикателството в съгласието ми и се подсмихна.
— Та къде ще ходите? — попитах колкото се може по-небрежно.
— На лов — каза мрачно той. — Ако ще оставам насаме с теб утре, ще взема каквито мерки са нужни. Лицето му стана навъсено… и умолително. — Винаги можеш да отмениш срещата, нали знаеш.
Погледнах надолу, уплашена от убедителната сила на очите му. Отказах да ми бъде внушен страх от него, без значение колко реална можеше да бъде опасността. Няма значение, повторих в главата си.
— Не — прошепнах, вдигайки поглед към лицето му. — Не мога.
— Вероятно си права — промърмори безрадостно той. Очите му сякаш потъмняха, докато го гледах.
Промених темата.
— По кое време ще се видим утре? — попитах аз, вече депресирана от мисълта, че той си тръгва сега.
— Зависи… Събота е, няма ли да искаш да се наспиш? — предложи той.
— Не — казах прекалено бързо. Той потисна усмивката си.
— По същото време както обикновено тогава — реши той. — Чарли ще бъде ли там?
— Не, той ще ходи на риболов утре. — Засиях при спомена от това колко удобно се бяха наредили нещата.
— А ако не се прибереш вкъщи какво ще си помисли? — попита остро той.
— Нямам си и на представа — отговорих спокойно. — Той знае, че имах намерение да се оправя с прането. Може да си помисли, че съм паднала в пералнята.
Той ми се намръщи и аз също му се намусих. Гневът му беше много по-впечатляващ от моя.
— Какво ще ловите тази вечер? — попитах, когато се убедих, че съм загубила конкурса по сърдито гледане.
— Каквото открием в парка. Няма да ходим надалеч. — Той изглеждаше развеселен от небрежното ми отношение към тайните му наклонности.
— Защо ще ходиш с Алис? — почудих се аз.
— Алис е… тя ме подкрепя най-много. — Той се намръщи, докато говореше.