— А останалите? — попитах плахо. — Те какви са?
Той се свъси за кратък момент.
— Скептични, през повечето време.
Бързо хвърлих поглед назад към семейството му. Седяха й зяпаха в различни посоки, точно по същият начин, когато ги бях видяла за пръв път. Само че сега бяха четирима — красивият им брат с бронзова коса седеше пред мен, златните му очи разтревожени.
— Те не ме харесват — познах аз.
— Не е това — възрази той, но очите му бяха прекалено невинни. — Просто не разбират защо не мога да те оставя намира.
Направих физиономия.
— Нито пък аз, в този ред на мисли.
Едуард бавно поклати глава, извивайки очи нагоре преди да срещне отново погледа ми.
— Казах ти — изобщо не се виждаш ясно. Не приличаш на никой, когото някога съм познавал. Очароваш ме.
Изгледах го, убедена, че ме дразни.
Той се усмихна като дешифрира изражението ми.
— Притежавайки способностите, които имам — измърмори той, като докосна дискретно челото си, — имам по-добра от посредствената преценка за човешката природа. Хората са предвидими. Но ти… ти никога не правиш това, което очаквам. Винаги ме изненадваш.
Погледнах настрани, очите ми шарейки обратно към семейството му, смутена и незадоволена. Думите му ме караха да се чувствам като научен експеримент. Исках да се изхиля сама на себе си, задето очаквах нещо друго.
— Тази част е лесна за обяснение — продължи той. Усещах очите му върху лицето ми, но не можех да го погледна още, като се страхувах, че може да прочете огорчението в очите ми. — Но има още… и не е лесно да се опише с думи…
Все още гледах останалите Кълън, докато той говореше. Внезапно Розали, красивата му и умопомрачителна сестра, се обърна да ме погледне. Не, не да погледне — да ме изгледа свирепо с тъмни, студени очи. Исках да отместя очи, но погледът й ме задържа, докато Едуард не спря насред изречението си и не издаде гневен звук изпод дъха си. Беше почти като изсъскване.
Розали извърна глава, а аз бях облекчена да съм свободна. Погледнах обратно към Едуард — и знаех, че може да види объркването и страхът в разширените ми очи.
Лицето му бе непроницаемо, докато обясняваше.
— Съжалявам за това. Тя просто се тревожи. Виждаш ли… не само за мен е опасно да прекарвам толкова много време с теб публично… — Той сведе поглед.
— Ако?
— Ако това свърши… зле. — Той отпусна глава в ръцете си както бе направил онази вечер в Порт Анджелис. Болката му бе очевидна — копнеех да го успокоя, но не знаех как. Ръката ми се протегна неволно към него — макар че бързо я пуснах на масата, страхувайки се, че допирът ми само ще утежни нещата. Бавно осъзнах, че думите му би трябвало да ме плашат. Почаках този страх да дойде, но единственото, което чувствах бе мъка за неговата болка.
И гняв — гняв, че Розали бе прекъснала това, което той се канеше да каже. Не знаех как да повдигна темата отново. Той все още държеше главата си в ръцете си.
Опитах се да заговоря с нормален глас.
— И трябва да тръгнеш сега?
— Да. — Той вдигна лице — беше сериозно за момент, след което настроението му се смени и той се усмихна. — Вероятно е за по-добро. Все още имаме петнайсет минути останали от онзи нещастен филм, който трябва да понесем по биология — а аз не мисля, че ще мога да понеса повече.
Сепнах се. Алис — късата й, мастилена коса в хаос от заострено безредие около малкото й, елфическо лице — бе внезапно застанала зад рамото му. Тънката й фигура бе гъвкава и грациозна дори в абсолютна обездвиженост.
Той я поздрави без да откъсва поглед от мен.
— Алис.
— Едуард — отговори тя, високият й сопрано глас почти толкова привлекателен, колкото неговият.
— Алис, Бела — Бела, Алис — запозна ни той, махайки небрежно с ръка, с кисела усмивка върху лицето му.
— Здравей, Бела — Блестящите й обсидианови очи бяха непроницаеми, но усмивката й беше дружелюбна. — Приятно е най-накрая да се запознаем.
Едуард хвърли мрачен поглед към нея.
— Здравей, Алис — промърморих свенливо.
— Готов ли си? — попита го тя.
Гласът му беше далечен.
— Почти. Ще се срещнем пред колата.
Тя си тръгна безмълвно — походката й беше толкова свободна, толкова гъвкава, че почувствах остро чувство на завист.
— Да ти пожелая ли «забавлявай се» или това не звучи добре? — попитах аз, обръщайки се към него.
— Не, «забавлявай се» работи като почти всичко друго — ухили се той.
— Е, забавлявай се, тогава — постарах се да прозвучи от все сърце. Разбира се, не го заблудих.
— Ще се опитам — той все още се хилеше. — А ти се опитай да бъдеш в безопасност, моля те.