— Накъде? — попитах.
— Сложи си колана — вече съм изнервен.
Хвърлих му мръсен поглед, като се подчиних.
— Накъде? — повторих с въздишка.
— Тръгни по сто и първа на север — поръча той.
Беше изненадващо трудно да се концентрирам върху пътя, докато усещах погледа му върху лицето си. Компенсирах като карах по-бавно от обикновено през все още спящият град.
— Да не би да си запланувала да излезем от Форкс преди да се здрачи?
— Тази кола е достатъчно стара, за да бъде дядо на твоята кола — имай малко респект — отвърнах му аз.
Скоро бяхме излезли от границите на града, въпреки съмненията му. Дебели стволове и покрити със зелен мъх пънове заместиха моравите и къщите.
— Завий надясно по сто и десета — инструктира ме той, точно когато щях да попитам. Подчиних се тихомълком. — И сега караш, докато настилката свърши.
Можех да чуя усмивка в гласът му, но прекалено ме беше страх да не изляза от пътя, за да погледна и да се уверя.
— И какво има в края на настилката? — зачудих се аз.
— Пътека.
— Ще се катерим? — Слава Богу, че обух маратонки.
— Това проблем ли е? — Звучеше така, сякаш го е очаквал.
— Не — опитах се да излъжа уверено. Но ако си мислеше, че пикапът ми е бавен…
— Не се тревожи, само около осем километра са, пък и ние не бързаме.
Осем километра. Не отговорих, за да не чуе как гласът ми се пропуква от паника. Осем километра от заплашителни корени и коварни камъни, които се опитват да уловят глезените ми или да ме осакатят по някакъв друг начин. Това щеше да е унизително.
Пътувахме мълчаливо, докато обмислях предстоящият ужас.
— За какво си мислиш? — попита нетърпеливо той след малко.
— Просто се чудех къде отиваме — излъгах отново.
— На едно място, където обичам да ходя, когато времето е хубаво. — И двамата погледнахме към прозорците към разсейващите се облаци след като каза това.
— Чарли каза, че щяло да е топло днес.
— А ти каза ли на Чарли какво си намислила? — попита той.
— Мне.
— Но Джесика си мисли, че отиваме заедно до Сиатъл? — Той изглеждаше зарадван от идеята.
— Не, казах й, че сме отменили плановете си… което си е истина.
— Никой не знае, че си с мен? — Сега беше ядосан.
— Зависи… предполагам, че си казал на Алис?
— Това много помага, Бела — сряза ме той.
Престорих се, че не съм го чула.
— Форкс толкова ли те депресира, че обмисляш самоубийство? — настоя той, когато го игнорирах.
— Ти спомена, че може да ти навлече неприятности… да ни видят публично — напомних му аз.
— Значи се тревожиш, че можеш да навлечеш неприятности на мен — ако ти не се прибереш вкъщи? — Гласът му все още беше ядосан и хапещо саркастичен.
Кимнах, като държах очите си на пътя.
Той промърмори нещо изпод дъха си, като говореше толкова бързо, че не му разбрах.
Мълчахме през останалата част от пътуването. Можех да усетя струята от гневно неодобрение от него, и затова и не можех да измисля какво да кажа.
И след това пътят свърши, стягайки се в малка пешеходна пътечка с малко дървено означение. Паркирах под дърветата и излязох, уплашена, защото той ми беше ядосан, а вече нямах шофирането като извинение да не гледам към него. Беше топло сега, много по-топло откакто бях пристигнала във Форкс, почти влажно под облаците. Свалих пуловера си и го завързах около кръста си, доволна, че носех лека блуза без ръкави — най-вече щом ме очакваше осемкилометрово катерене.
Чух вратата му да се затваря, и погледнах, за да видя, че и той бе свалил пуловера си. Той гледаше встрани от мен, към гъстата гора до пикапа ми.
— Насам — каза той, като погледна през рамото си към мен, очите му все още раздразнени. Той закрачи към тъмната гора.
— Ами пътеката? — Паниката беше очевидна в гласът ми, докато побързах да заобиколя пикапа и да го настигна.
— Казах, че има пътека в края на пътя, не че ще се катерим по нея.
— Няма пътека? — попитах отчаяно.
— Няма да ти позволя да се изгубиш. — Той се обърна тогава с присмехулна усмивка, а аз потиснах едно ахване. Бялата му риза беше с къси ръкави и я носеше разкопчана, така че гладката бяла кожа на гърлото му преливаше необезпокоявана в мраморните контури на гръдният му кош, като вече перфектната му мускулатура не беше просто загатната от скриващите дрехи. Беше прекалено перфектен, осъзнах аз с пронизващ удар на отчаяние. Нямаше начин това божествено същество да бе предназначено за мен.