— Да — съгласи се той бавно. — Това е действително нещо, от което трябва да се страхуваш. Да искаш да бъдеш с мен. Това наистина не е в твой интерес.
Намръщих се.
— Трябваше да си тръгна много отдавна — въздъхна той. — Трябва да си тръгна сега. Но не знам дали ще мога.
— Не искам да си тръгваш — смутолевих жалко аз, все още гледайки надолу.
— И именно заради това трябва да го направя. Но не се тревожи. Аз съм невероятно егоистично същество. Копнея за компанията ти прекалено много, за да направя това, което би трябвало.
— Радвам се.
— Недей! — Той отдръпна ръката си, този път по нежно — гласът му бе по-груб от обичайното. Груб за него, но все още по-красив от който и да е друг човешки глас. Беше ми трудно да съм на една вълна с него — внезапните му смени на настроенията винаги ме оставяха крачка назад, замаяна.
— Не копнея само за твоята компания! Никога не забравяй това. Никога не забравяй, че съм по-опасен за теб от колкото за останалите. — Той се спря, и го видях да се вглежда невиждащо в гората.
Замислих се за момент.
— Не мисля, че разбирам какво точно имаш предвид — поне в последната част — казах аз.
Той погледна обратно към мен и се усмихна, настроението му отново се смени.
— Как да обясня? — замисли се той. — И без да те плаша отново… хмм. — Без да се замисля, той постави отново ръката си в моята — този път я задържах здраво с и двете си длани. Той погледна ръцете ни. — Това е невероятно приятно, топлината — въздъхна той.
Мина още един момент, докато той събираше мислите си.
— Нали знаеш как на всеки му харесва различен вкус? — започна той. — Някои хора обичат шоколадов сладолед, а други предпочитат ягодов?
Кимнах.
— Извинявай за аналогията с храната — не можех да се сетя за друг начин да обясня.
Усмихнах се. Той отвърна печално на усмивката ми.
— Виждаш ли, всеки човек ухае различно, има различна есенция. Ако заключих алкохолик с стая пълна със студена бира, той с удоволствие би я изпил. Но би могъл да устои, ако иска, ако е бивш алкохолик. Сега да кажем, че поставяш в стаята чаша от сто годишно бренди, най-редкият, най-добрият коняк — и изпълниш стаята с ароматът му — как мислиш, че би преживял това?
Стояхме мълчаливо, като се гледахме в очите — опитвахме се да прочетем взаимно мислите си.
Той пръв наруши мълчанието.
— Може би това не е правилното сравнение. Може би би било прекалено лесно да откаже брендито. Може би трябваше да направя алкохолика наркоман вместо това.
— Та това, което казваш е, че аз твоят тип хероин? — подразних го аз, като се опитвах да развеселя настроението.
Той ми се усмихна бързо, като изглежда че оцени усилието ми.
— Да, ти си точно моят тип хероин.
— Това често ли се случва? — попитах аз.
Той погледна към върховете на дърветата, обмисляйки отговорът си.
— Говорих с братята ми за това — той все още се вглеждаше в далечината. — За Джаспър всички вие си приличате. Той се присъедини най-наскоро в семейството ни. За него е трудно да се въздържа изобщо. Не е имал време да развие чувствителност към разликата в миризмите, вкусовете. — Той погледна бързо към мен, изражението му съжалително. — Извинявай — каза той.
— Нямам против. Моля те, не се тревожи, че ще ме обидиш, или изплашиш, или каквото и да е там. Това е начинът, по който мислиш. Мога да те разбера, или поне да се опитам. Просто обясни доколкото можеш.
Той си пое дълбоко въздух и се загледа отново в небето.
— Та Джаспър не беше сигурен дали някога е срещал някой, който е — той се поколеба, търсейки правилната дума, — толкова неустоим, колкото си ти за мен. Което ме кара да си мисля, че не е. Емет е бил по-дълго на влака, така да се каже, и ме разбра какво имам предвид. Той каза, че го е имал два пъти, единият по-силен от другият.
— Ами ти?
— Никога.
Думата увисна за момент в топлият бриз.
— Какво е направил Емет? — попитах аз, като наруших мълчанието.
Не трябваше да задавам този въпрос. Лицето му помръкна, ръката му се сви в юмрук в моята. Той погледна настрани. Изчаках, но той нямаше да ми отговори.
— Предполагам, че знам — накрая казах.
Той вдигна очи — изражението му тъжно, умоляващо.
— Дори и най-силните от нас падат от влака, нали така?
— Какво чакаш? Позволението ми? — Гласът ми бе по-остър, отколкото възнамерявах. Опитах се да направя тонът си по-мил — можех да предположа какво му струва откровеността му. — Имам предвид, това означава ли, че няма надежда? — Колко спокойно съм можела да обсъждам собствената си смърт!