— Не, не! — Гласът му беше мигновено гузен. — Разбира се, че има надежда! Имам предвид, разбира се, че няма… — Той остави изречението да виси. Очите му изгаряха моите. — Нашето е различно. Емет… това са били просто непознати, които е срещнал. Било е преди много години, и той не е бил така… трениран, така предпазлив, какъвто е сега.
Той притихна, докато ме наблюдаваше напрегнато, докато премислях нещата.
— Значи, ако се бяхме срещнали… о, не знам, в тъмна алея или нещо такова… — гласът ми затихна.
— Костваше ми всичко, което имах, за да не скоча по средата на часа пълен с деца и… — Той спря рязко, като извърна поглед. — Когато мина покрай мен, можех да проваля всичко, което Карлайл бе изградил за нас, точно тогава и точно там. Ако не бях отричал жаждата си през последните, е, прекалено много години, нямаше да успея да се спра. — Той замълча, като се мръщеше срещу дърветата.
Той погледна към мен мрачно, когато и двамата си спомнихме.
— Сигурно си си помислила, че съм луд.
— Не можех да разбера защо. Как можа толкова бързо да ме намразиш…
— За мен беше, сякаш ти си някакъв демон, призован право от собственият ми Ад, за да ме унищожи. Мирисът, който идваше от кожата ти… мислех си, че ме доведе до умопомрачение през този ден. В този един час измислих стотици начини да те подмамя от стаята, за да дойдеш с мен, да те хвана сама. И се борих с всеки един от тях, като мислех за семейството си, какво бих им причинил. Трябваше да избягам, да изчезна преди да изговоря думите, които да те накарат да ме последваш…
Той вдигна поглед към слисаното ми изражение, докато се опитвах да възприема горчивите му спомени. Златните му очи ме изгаряха изпод миглите му, хипнотични и смъртоносни.
— Ти щеше да ме последваш — обеща той.
— Без съмнение — опитах се да говоря спокойно.
Той се намръщи на ръцете ми, като ме освободи от силата на погледа си. — И тогава, когато се опитвах да пренаредя програмата си в безсмислен опит да те избегна, ти беше там — в близост в онази малка, топла стая, мирисът ти беше влудяващ. Насмалко да те взема още тогава. Имаше само още един крехък човек там — толкова лесен за елиминиране.
Потреперих под топлото слънце, като виждах спомените си с наново през неговите очи, едва сега усещайки опасността. Горката госпожица Коуп — потреперих отново при мисълта колко близо съм била до нехайната отговорност за смъртта й.
— Но устоях. Не знам как. Насилих се да не те чакам, да не те последвам след училище. Беше по-лесно навън, когато не можех да те усетя повече, да мисля по-ясно, да взема правилните решения. Оставих останалите до вкъщи — бях прекалено засрамен, за да им кажа колко съм слаб, само усетиха, че нещо не е както трябва — и отидох право към Карлайл, в болницата, за да му кажа, че заминавам.
Изгледах го изненадана.
— Разменихме си колите — той имаше бензин до горе, а аз не исках да спирам. Не смеех да се прибера вкъщи, да се изправя в лице с Есме. Тя нямаше да ме остави да си тръгна, без да направи сцена. Щеше да се опита да ме убеди, че не е нужно… До следващата сутрин бях в Аляска. — Той звучеше засрамен, сякаш бе признал голямо малодушие. — Прекарах два дни там с някои стари познати… но бях обзет от носталгия по дома. Мразех се задето бях разстроил Есме и останалите, осиновеното ми семейство. В чистият въздух на планините ми беше трудно да повярвам, че си толкова неустоима. Убедих се, че бе проява на слабост да избягам. И преди се бях справял с изкушенията, не от такава величина, дори не беше близо, но аз бях силен. Че коя беше ти, едно незначително малко момиче… — ухили се той внезапно, — … да ме прогони от мястото, където исках да съм? Затова се върнах… — Той се загледа в пространството.
Не можех да говоря.
— Взех предпазни мерки, ловувах, хранех се повече от обикновено преди да те видя отново. Бях сигурен, че съм достатъчно силен, за да те третирам като всеки друг човек. Бях прекалено арогантен. Без съмнение беше сложно, защото не можех просто да прочета мислите ти, да знам каква е реакцията ти към мен. Не бях свикнал да вземам такива заобиколни мерки, като да подслушвам думите ти в умът на Джесика… а нейният ум не е много оригинален, и беше досадно да се унижавам до това. А и не можех да знам дали наистина имаш предвид това, което казваш. Всичко това беше крайно дразнещо. — Той се намръщи при мисълта. — Исках да забравиш отношението ми от първият ден, ако бе възможно, затова се опитах да говоря с теб така, както бих говорил с който и да е. Бях нетърпелив всъщност, като се надявах да дешифрирам някоя от мислите ти. Но ти беше прекалено интересна, осъзнах, че съм погълнат от изразяването ти… и от време на време раздвижваше въздуха с ръка или с косата си, и мирисът пак ме зашеметяваше… Разбира се, ти бе почти прегазена до смърт пред очите ми. По-късно измислих едно наистина добро обяснение за начина, по който бях реагирал тогава — защото, ако не те бях спасил, ако кръвта ти беше разляна пред мен, не мисля, че бих се спрял да разкрия какви сме всъщност. Обаче се сетих за това извинение по-късно. По онова време, единственото, което можех да мисля е, «Само не нея».