Той затвори очи, изгубен в агонизиращото си признание. Слушах го, повече жадна отколкото рационална. Разумът ми казваше, че би трябвало да съм ужасена. Наместо това бях облекчена да разбера най-накрая. И бях изпълнена със съчувствие към страданията му, дори сега, когато признаваше желанието си да отнеме живота ми.
Чак сега възвърнах гласът си, който обаче бе немощен.
— В болницата?
Очите му проблеснаха към мен.
— Бях ужасен. Не можех да повярвам, че ни бях изложил на опасност въпреки всичко, че се бях оставил на твоята власт — от всички възможни хора. Сякаш се нуждаех от още един мотив да те убия. — И двамата трепнахме, когато се изплъзна тази дума. — Но имаше обратният ефект — продължи той бързо. — Скарах се с Розали, Емет и Джаспър, когато те предложиха, че сега му е времето… най-ужасната кавга, която сме имали. Карлайл беше на моя страна, както и Алис — той направи гримаса, когато спомена името й. Не можех да си представя защо. — Есме ми каза да направя това, което сметна за редно, за да ме накара да остана. — Той поклати глава снизходително. — На следващият ден подслушвах умовете на всички, с които говори, шокиран, че държиш на думата си. Не те разбирах изобщо. Но знаех, че не мога да се замесвам повече с теб. Направих всичко възможно, за да стоя колкото се може по-надалеч от теб. И всеки ден ароматът на кожа ти, дъхът ти, косата ти… удряше ме толкова силно, колкото и първият ден.
Той отново срещна очите ми, и неговите бяха неочаквано топли.
— И въпреки това — продължи той, — щеше да се окаже по-добре, ако бях разкрил всички ни в онзи пръв момент, отколкото сега, тук — без свидетели и нищо да ме спре — да те нараня.
— Защо? — бях достатъчно човечна, за да попитам.
— Изабела. — Той произнесе името ми внимателно, след това игриво разроши косата ми със свободната си ръка. Шок премина през тялото ми при небрежното му докосване. — Бела, не бих могъл да живея със себе си, ако някога те нараня. Не знаеш колко много ме измъчваше. — Той погледна надолу, отново засрамен. — Мисълта за теб, неподвижна, бяла, студена… да не видя никога как се изчервяваш ярко отново, никога да не зърна онзи блясък на интуицията в очите ти, когато разкриеш преструвките ми… би било непоносимо. — Той вдигна възхитителните си, измъчени очи към мен. — Ти си най-важното нещо за мен сега. Най-важното нещо за мен изобщо.
Главата ми се въртеше от рязката смяна на посоката, която разговорът ни бе поел. От веселата тема за неизбежната ми смърт, внезапно се обяснявахме един на друг. Той чакаше, и въпреки че гледах надолу към ръцете ни между нас, знаех че златните му очи са върху мен.
— Ти вече знаеш какво чувствам аз, разбира се — накрая казах. — Аз съм тук… което, грубо преведено, означава, че предпочитам да умра, отколкото да стоя далеч от теб. — Намръщих се. — Аз съм идиот.
— Наистина си идиот — съгласи се той през смях. Очите ни се срещнаха и аз също се засмях. Смеехме се заедно на идиотщината и на очевидната невъзможност на подобен момент по това време.
— И така лъвът се влюби в агнето… — промърмори той. Погледнах настрани, скривайки очите си тъй като се развълнувах от думата.
— Какво глупаво агне — въздъхнах аз.
— Какъв извратен, мазохистичен лъв. — Той се вгледа в тъмната гора за дълъг момент, и аз се зачудих къде са го отвели мислите му.
— Защо…? — започнах аз, и след това замълчах, несигурна как да продължа.
— Да?
— Кажи ми защо избяга от мен преди малко?
— Знаеш защо — усмивката му отслабна.
— Не, имам предвид, къде точно сгреших? Виждаш ли, трябва да съм подготвена, затова е по-добре да знам какво не трябва да правя. Това, например — погалих опакото на ръката му — изглежда е наред.
Той се усмихна отново.
— Не си направила нищо лошо, Бела. Вината е моя.
— Но аз искам да помогна, ако мога, за да не го правя толкова трудно за теб.
— Е… — той се замисли за момент. — Беше по-скоро близостта ти. Повечето хора инстинктивно се отдръпват от нас, сякаш отблъснати от неземността ни… Не очаквах да се приближиш толкова. А и мирисът на гърлото ти. — Той се спря, като погледна да види дали ме е разстроил.