— Няма място за сравнение — зъбите му проблеснаха. Той преметна уловената ми ръка през гърба си и ме притисна към себе си. Стоях доколкото можех неподвижно, дори дишах внимателно.
— Знам, че няма място за сравнение — промърморих срещу студената му кожа. — Това е проблемът.
— Разбира се, Розали е красива по нейният си начин, но дори и да не ми беше като сестра, дори и Емет да не й принадлежеше, тя никога нямаше да притежава една десета, не, една стотна от начина, по който ти ме привличаш. — Той беше сериозен сега, замислен. — Почти деветдесет години съм се скитал из моят вид, и твоят… през цялото време си мислех, че съм завършен така както съм, без да осъзнавам какво търся. И не откривах нищо, защото още не си била жива.
— Не ми се струва честно — прошепнах аз, лицето ми още почиваше върху гърдите му, докато слушах дишането му. — На мен изобщо не ми се е налагало да чакам. Защо пък на мен трябва да ми се размине толкова лесно?
— Права си — съгласи се той развеселено. — Определено трябва да направя нещата по-трудни за теб. — Той освободи едната си ръка, като пусна китката ми, само за да я поеме внимателно в другата си ръка. Той погали мократа ми коса нежно, от върха на главата ми до кръста ми. — Ти трябва само да рискуваш живота си всяка секунда, която прекарваш с мен, това съвсем не е много. Само обръщаш гръб на природата, на хуманността… какво ли струва това?
— Много малко — не се чувствам лишена или нещо подобно.
— Все още не — и гласът му внезапно бе пълен от древна скръб.
Опитах да се отдръпна назад, за да видя лицето му, но ръката му бе взела китката ми в неразрушима хватка.
— Какво… — започнах да питам, когато тялото му се напрегна. Замръзнах на място, но той внезапно пусна ръцете ми и изчезна. На косъм избегнах да падна по лицето си.
— Лягай бързо! — изсъска той. Не можех да кажа откъде проговори в тъмното.
Свих се под юргана ми, обръщайки се на обичайната ми страна, на която заспивах. Чух вратата да се отваря леко, като Чарли надникна вътре, за да се увери, че съм там, където трябва да бъда. Дишах равно, като преувеличих движението.
Мина дълга минута. Ослушвах се, но не бях сигурна дари чух вратата да се затваря. Внезапно студените ръце на Едуард бяха около мен, под завивката, устните му до ухото ми.
— Ужасна актриса си… бих казал, че тази кариера е изключена за теб.
— По дяволите — измърморих аз. Сърцето ми се опитваше да счупи ребрата ми.
Той затананика мелодия, която не разпознах — звучеше като приспивна песен.
Той се спря.
— Да ти попея ли, докато заспиш?
— Да бе — засмях се аз. — Сякаш бих могла да спя с теб наоколо!
— Правиш го през цялото време — напомни ми той.
— Но не съм знаела, че си тук — отговорих ледено.
— Та ако не ти се спи… — предложи той, като игнорира тонът ми. Дъхът ми спря.
— Ако не ми се спи…?
Той се засмя.
— Какво ти се прави тогава?
Отначало не можех да отговоря.
— Не съм сигурна — накрая казах.
— Кажи ми, когато решиш.
Можех да усетя студеният му дъх върху шията си, носът му да се плъзга по челюстта ми, вдишвайки.
— Мислех си, че каза, че си станал по-малко чувствителен.
— Само защото устоявам на виното не означава, че не мога да се насладя на букета — прошепна той. — Имаш много цветен мирис, като лавандула… или фрезия — отбеляза той. — Чак устата ми се пълни.
— Да, това е почивният ми ден, когато някой не ми казва колко хубаво за ядене мириша.
Той се изкиска, след което въздъхна.
— Реших какво искам да правя — казах му аз. — Искам да чуя повече за теб.
— Питай ме всичко.
Пресях въпросите си за най-важните.
— Защо го правиш? — казах аз. — Все още не мога да разбера как можеш да работиш толкова усилено, за да устоиш на това, което… си. Моля те, не ме разбирай погрешно, разбира се, че се радвам, че го правиш. Просто не виждам защо си се захванал изобщо.
Той се поколеба преди да отговори.
— Това е добър въпрос, и не си първата, която го задава. Другите — мнозинството от нашият вид, които са крайно доволни от нас — те също се чудят как живеем. Но виждаш ли, само защото… ни е писано да сме такива… това не означава, че не можем да изберем да се издигнем — да се преборим с границите на съдба, която никой не е поискал. Да се опитаме да съхраним каквато основна човещина ни е останала.
Лежах неподвижно, обхваната от възхитено мълчание.
— Заспа ли? — прошепна той след няколко минути.