— Не.
— Затова ли беше толкова любопитна?
Извъртях очи.
— Не точно.
— Какво друго искаш да знаеш?
— Защо можеш да четеш мисли — защо само ти? А Алис, да вижда бъдещето… защо се случва това?
Почувствах го да свива рамене в тъмнината.
— Не знаем наистина. Карлайл има теория… той вярва, че всеки от нас носи нещо от най-силните ни човешки качества със себе си в следващият живот, където те биват засилени — като умовете и сетивата ни. Той мисли, че аз вече съм бил чувствителен към мислите на тези около мен. И че Алис е имала някои предсказания, където и да е била.
— Той какво е донесъл в следващият си живот, и останалите?
— Карлайл е донесъл състраданието си. Есме донесе способността си да обича страстно. Емет донесе силата си, а Розали… упоритостта си. Или можеш да го наречеш дебелоглавие — изсмя се той. — Джаспър е много интересен. Той е бил доста харизматичен в първият си живот, като е бил способен да повлияе на тези около него да видят нещата по неговият начин. Сега той е способен да манипулира емоциите на хората около него — да успокои стая пълна с гневни хора, например, или обратното, да развълнува летаргична публика. Това е доста хитра способност.
Обмислих невъзможностите, които той описа, като се опитах да ги възприема. Той почака търпеливо, докато мислех.
— Та откъде е започнало всичко? Тоест, Карлайл те е променил, а някой е променил него, и така нататък…
— Е, ти откъде си дошла? Еволюция? Бог? Не може ли да сме се развили по същият начин като останалите видове, хищник и жертва? Или, ако не вярваш, че този свят се е създал от само себе си, което лично на мен ми е трудно да приема, толкова трудно ли е да повярваш, че същата сила е създала деликатната риба-ангел с акулата, бебето тюлен с косатката убиец, че може да създаде и двата вида заедно?
— Я, чакай да видя дали съм разбрала правилно — аз съм бебето тюлен, нали?
— Точно. — Той се засмя и нещо докосна косата ми — устните му?
Исках да се извърна към него, да видя дали наистина устните му са срещу косата ми. Но трябваше да съм добра — не исках да правя нещата по-трудни за него отколкото вече бяха.
— Готова ли си за сън? — попита той, като прекъсна краткото мълчание. — Или имаш още въпроси?
— Само около милион или два.
— Имаме утре, и следващият ден, и по-следващият… — напомни ми той. Усмихнах се в еуфория от мисълта.
— Сигурен ли си, че няма да изчезнеш на сутринта? — Исках да съм сигурна. — Ти си митичен, все пак.
— Няма да те изоставя — гласът му бе запечатан с обещание.
— Само още един тогава, сега… — И се изчервих. Тъмнината не ми помогна — бях убедена, че може да почувства внезапната топлина на кожата ми.
— Какъв е?
— Не, забрави. Промених си решението.
— Бела, можеш да ме попиташ всичко.
Не отговорих и той простена.
— Все си мисля, че ще стане по-малко вбесяващо, да не мога да чуя мислите ти. Но става все по-зле и по-зле.
— Радвам се, че не можеш да прочетеш мислите ми. Достатъчно лошо е, че подслушваш говоренето ми насън.
— Моля те? — Гласът му беше толкова убедителен, че бе невъзможно да му устоиш.
Поклатих глава.
— Ако не ми кажеш, просто ще предположа, че е нещо много по-лошо, отколкото всъщност е — заплаши мрачно той. — Моля те? — И отново извади умоляващият глас.
— Е — започнах, като бях доволна, че не може да види лицето ми.
— Да?
— Ти каза, че Розали и Емет скоро пак ще се женят… Този… брак… същият ли е като за хората?
Той се засмя здравата, като разбра.
— За това ли ме питаш?
Разшавах се, неспособна да отговоря.
— Да, предполагам, че е същото — каза той. — Казах ти, повечето от човешките желания са там, просто са скрити под по-могъщи желания.
— Оу — можех само да кажа.
— Имаше ли причина зад любопитството ти?
— Е, чудех се… за теб и мен… някой ден…
Той беше моментално сериозен, можех да позная по внезапната неподвижност на тялото му. Аз също замръзнах, реагирайки механично.
— Не мисля, че… това… би било възможно за нас.
— Защото би било твърде трудно за теб, ако съм толкова… близо?
— Това определено е проблем. Но не за това си мислех. Работата е там, че ти си толкова мека, толкова крехка. Трябва да внимавам с движенията си всеки момент, през който сме заедно, за да не те нараня. Мога да те убия доста лесно, Бела, съвсем случайно при това. — Гласът му се бе превърнал в нежен шепот. Той премести ледената си длан, за да я сложи върху бузата ми. — Ако съм припрян… ако дори за една секунда не внимавам, мога да се пресегна, искайки да докосна лицето ти, и да строша черепа ти по погрешка. Ти дори не осъзнаваш колко невероятно чуплива си. Не мога никога, никога да си позволя да изгубя какъвто и да е контрол, докато съм с теб.