Дмитрий Глуховски
Здрач
Capítulo II1
Въпрос с повишена трудност: къде в Москва се намира улица „Ицамна“?
Разсъждавайки разумно, в този град нямат място булеварди, площади и улици, наречени в чест на боговете на маите. Обаче бележката с адреса ул. „Ицамна“ 23 беше в ръцете ми и мен там ме очакваха. От това, доколко бързо ще успея да намеря тази улица, зависеше нещо много по-важно от моята собствена съдба.
Глупаво е да се смята, че на картите и в автомобилните атласи на Москва са означени всички съществуващи улички и сгради: тайни места тук има предостатъчно. Обаче надеждата да открия улицата с име на главния от боговете на маите не ме напускаше и аз продължавах да пълзя с лупата по огромната топографска карта на града.
Просто не биваше да се хващам с тази поръчка. Трябваше да продължа спокойно да си превеждам устави на фирми, инструкции за използване на битова техника, договори за доставка на дървесина… Онова, с което винаги съм си изкарвал хляба. При това испанският никога не ми е бил най-силният език. Но през онзи ден нищо друго не ми оставаше: когато сложих на тъмнокафявото полирано бюро хванатите с ластици тънки папки с преведените договори, служителят ми отброи хонорара и разпери ръце.
— Засега това е всичко. Няма други поръчки. След почивните дни наминете пак… — и се извърна към компютъра, надявайки се да продължи недовършения си пореден пасианс.
Познавах го вече от три години, още от момента, когато беше започнал работа в бюрото за преводи. И досега нито веднъж не се реших да настоявам, когато той, ето така, равнодушно ми съобщаваше, че поне за седмица оставам без пари. Но този път нещо ме подтикна да кажа:
— Ама съвсем нищичко ли няма? Хайде погледнете, моля ви? Разбирате ли, тъкмо получих сметките и нямам представа как ще ги платя…
Той се откъсна от екрана, учуден от моята настойчивост, и като потърка ниското си чело, със съмнение изрече:
— Е да, ама вие нали не работите с испански?
Сметката наистина беше на бюрото ми и четиризначната цифра ме накара да рискувам. Три години учене на испански в университета, завършен преди петнайсетина години… Огромните аудитории с мътни стъкла, задушаващият тебеширен прах, който се вдигаше от изписаната дъска, безсмислените архаични учебници, които обучаваха на езика на Сервантес с примери за официални контакти на съветските граждани Иванов и Петров със сеньорите Санчес и Родригес. Me gustas tú2. И май, това е. Нищо, вкъщи си имам речник…
— Работя — свенливо излъгах аз. — Наскоро започнах.
Той още веднъж ме измери с подозрителен поглед, но все пак стана от стола, затътри се до съседната стая, където се пазеха документите и се върна с тежка кожена папка с полуизтрит златен монограм в ъгъла. Подобни тук не ми се беше случвало да видя.
— Ето — той почтително сложи папката пред мен на бюрото. — Нашият „испанец“ нещо закъснява с първата част на превода, а вече донесоха втората. Изоставаме, страхувам се да не загубим клиента. Така че вие не се бавете.
— А какво е? — аз внимателно взех папката в ръце и я претеглих колко е тежка.
— Някакви книжа… Архивни, май. Не съм ги гледал и без това съм затънал в работа.
Той хвърли поглед към монитора, където го очакваха наредените карти и неумолимо продължаваше да се отмерва времето.
Поръчката се заплащаше три пъти повече от обичайното и аз побързах да се махна, докато служителят не е размислил. Папката имаше такъв разкошен, аристократичен вид, че не се реших да я прибера в ожулената си чанта — кой знае защо си спомних историята на вечно гладния Тим Талер, който бе повърнал, когато за първи път опитал торта с крем.
Изгубеното в лабиринта на арбатските улички бюро за преводи се помещаваше в стара дървена постройка, в която по-рано се намираше детска библиотека. Бях идвал тук още като малък, заедно с баба, за книги с околосветски пътешествия или за измъчвани от фашистите пионери герои, затова сега ежеседмичните ми посещения в бюрото бяха някак носталгични, както е изоставеният и ръждясал лунапарк за възрастния човек, когото родителите му са водили тук преди трийсет години. Попилият в тапетите и дървените стени аромат на старите книги надделяваше над резкия мирис на делови документи и сладникавия лъх на затоплена пластмаса от компютрите. За мен това бюро си оставаше детска библиотека… Сигурно затова отначало не се учудих особено, когато започнах да превеждам листовете от кожената папка.
Един поглед върху тях стигаше, да се разбере, че са извадени от книга, не изтръгнати, а именно внимателно извадени; разрезите на краищата бяха направени с хирургична точност, направо си представяш ръката в гумена ръкавица, която прокарва скалпела по отворения на операционната маса том. Този пиетет бе напълно понятен — разфасованата с неизвестна цел книга вероятно беше истинско съкровище. На око страниците бяха на не по-малко от двеста години. Плътната хартия, оцветена на места в пясъчни багри от времето, но без да има намерение да изтлява, бе покрита с едва забележимо неравни редове готически букви. Те изглеждаха напечатани, но някои бяха различни от останалите.