Сетих се за покритите със странни знаци стели, покрай които пътуваше отрядът на конкистадорите в прочетената глава на старинната книга. Авторът на отчета твърдеше, че лично е познавал Де Ланда и той даже бил твърдял, че знае да чете на юкатекски… Цялото книжле на Кюмерлинг за загадките на маите беше, разбира се, безполезна, празна работа, поредният опит да се продадат на ловците на НЛО и на лохнеското чудовище скучни археологически дирения, опаковани в ярка обложка. Но под тази безполезна черупка аз открих онова безценно ядро, онази сладка сърцевина, която именно се надявах да намеря там: потвърждението, че историята, която четох и превеждах с такова упоение, се оказваше неизмислена. Във всеки случай, ако в нея фигурираха реални исторически персонажи, значи и самият автор и главен герой на повествованието можеше да се окаже действително живял някога човек, а не плод на фантазията на белетрист или изкусен мистификатор.
Споменаването на личността на Диего де Ланда придаваше повече достоверност на даже необяснимото изчезване на петнайсетте испански войници под командването на Херонимо Нунес де Балбоа и на страшната смърт на техния водач. Не бързах да вярвам в това, че наистина ставаше дума за известни аномални явления, а чаках в следващите глави на отчета съставителят му да разкрие какво е станало в действителност.
След като набързо попрелистих до края купената книжка за тайните на маите, но така и не се натъкнах в нея на нещо важно, аз я оставих на полицата и седнах над преводите си, като си обещах да посветя първия следващ свободен ден на по-подробното изучаване на Конкистата и на географията на полуостров Юкатан.
С шоколадовите бонбони и пури свърших в три през нощта. Можех да им видя сметката и по-бързо, но съзнателно разтеглях времето за предаване с надеждата, че когато занеса готовата поръчка, дебелата кожена папка със златен монограм вече ще ме чака в бюрото.
Отражението ми в нощното стъкло на прозореца отново бе приело обичайния си вид. Уморен от описанието на изискванията на Държавния стандарт за сладкарски изделия и забележките за пределно допустимото съдържание на консервантите, аз се борех със съня, наливайки си силен черен чай, запарен два пъти по-дълго от обичайното. Вместо редовете в дневния вестник, който разказваше, че броят на жертвите на цунамито в Азия е достигнал неколкостотин хиляди души, на мен отново ми се привиждаха засукано украсените старинни латински букви, а в жалния стон на разпадащите се без нужната грижа антикварни мебели ми се счуваше скърцането на въжетата по мачтите на испанските каравели.
Моята малка хитрост успя: следващия път, когато влязох в бюрото за преводи с измъчените предложения за руско-британски търговски съглашения от английски на руски, погледът ми срещна очите на служителя. За разлика от обикновено, той не седеше пред компютъра, втренчен в картите, а с озадачен вид крачеше по тясната пътечка зад бюрото си.
— Имам работа за вас — съобщи ми той, щом прекрачих прага.
— Инструкции или устави? — обречено попитах аз.
— Идва поръчителят, за когото работихте преди. Испанският текст, помните ли? Много похвали превода ви. Настояваше следващата част да я дадем непременно на вас. Да… и освен това поиска да ви вдигнем заплащането с още четвърт. Каза, че е крайно важно текстът да се превежда от правилния човек и затова не жалел пари, нещо от тоя сорт.
— А какво стана, заради първата загубена част няма ли да имате неприятности? — сякаш между другото се поинтересувах аз.
— Представяте ли си… Каза, че нямало причини да се притесняваме. Значи, той… Не, той каза „ние“, тоест — те. Щели сами да я намерят.
Аз мълчаливо кимнах. Той също не каза и дума повече, мълчаливо ми връчи същата онази кафява папка със закопчалки и след това се задълбочи в отчетността. Реших, че аудиенцията е завършила, и побързах да се измъкна.
Завръщането ми в Юкатан бе съпроводено с цялата възможна тържественост. Предварително си приготвих чай с бисквити, нагласих радиото на някаква испаноезична станция, пъхнах краката си в уютните плъстени пантофи и едва след това най-сетне седнах зад бюрото. След топлите думи и още повече сгряващи душата премиални, с които бе удостоен преводът ми, не бих се учудил, ако в папката имаше запечатан с червен восък плик с признание в любов или поне бележка, поясняваща целта на работата. Но вътре беше само купчинка прилежно отрязани от книга пожълтели листове, върху всеки от които се редяха познатите, малко обезцветени от времето латински букви. Заглавието на първата страница бе набрано с готически шрифт: „Capítulo III“???.