После рязко се дръпна, сякаш на въдицата се хвана огромна риба и плувката на шапката взе надясно и изведнъж изчезна напълно. Постарах се да запомня мястото, където той потъна в тълпата, изскочих на улицата и едва не ме смачка един басово ръмжащ камион, и се стрелнах покрай тротоара като летяща риба, изскачайки на повърхността, за да се огледам. Ето го същото онова рекламно табло, край което той изчезна! От наводнения с хора булевард тук като незабележим приток свиваше встрани лъкатушеща пресечка; дали пък старецът не е тръгнал по нея?
Отново се вклиних в тълпата и като я разделях с рамене, пресякох на̀преко широкия булевард и раздърпан, изпотен, се вмъкнах в мизерната безлюдна уличка, застроена с олющени триетажни сгради. През този ден определено ми вървеше направо нечовешки: само на триста метра видях познатата накуцваща фигура. Да се бях озовал тук с няколко секунди по-късно — и щях да загубя от поглед стареца: той тъкмо бе стигнал до следващото кръстовище и пред очите ми сви наляво.
— Стойте! Почакайте! — извиках с всички сили, но той не ми обърна ни най-малко внимание.
Пресечката, по която той свърна на кръстовището, изглеждаше още по-подозрително: старинна, постлана с камъни уличка, мръсни къщи със заковани прозорци, нито една паркирана кола, нито една жива душа.
Аз обаче не си и помислих да прекъсна преследването: нали ако старецът е онзи, за когото го смятам, ще мога да получа от него отговорите на всичките си въпроси. На всичките! Кой, ако не той знае как е завършила експедицията през селвата за конкистадора, повярвал в индианските предания и пророчества и захвърлен заради това в жертвения кладенец на маите? Той би трябвало да има и другите глави на дневника, ако те изобщо съществуват. Дали е търсил бюрото, за да попита за превода на последната част, конфискувана ми от майора, или е искал да им остави нова глава? Може би той сега я носи със себе си и аз просто трябва да го настигна и да се представя, да му обясня…
Просто да го настигна ли? Въпреки ревматизма си старчето се движеше удивително бързо. Дробовете ми вече свиреха, сърцето ми се разду и в гръдния ми кош му стана прекалено тясно, мускулите ме заболяха, но спирка по желание на тялото ми бе изключена. Напразно се опитвах отново и отново да повикам пъргавото старче и само дето разбих дихателния си ритъм, който тъкмо се бе нормализирал. Разстоянието ли бе прекалено голямо или той наистина не чуваше добре, а може би беше забелязал, че го гоня, и не искаше да спре?
Когато той най-сетне забави крачка, аз си въобразих, че все пак моите екзалтирани призиви са достигнали до ушите му. Обаче старецът просто се опитваше да се ориентира; след миг той потъна в близката тъмна порта. Докато измина онези триста крачки, които ни разделяха, той се възползва от получената преднина и изчезна някъде из дворищата. Поколебах се, но го последвах.
Никога досега не ми се бе случвало в този град да се озова в такива странни, дотолкова несъответстващи на времето и мястото дворове. Сякаш бях попаднал едновременно в средновековна Европа от историческите филми и в безжизнените графични фантазии на Ешер38.
Тесните криволичещи безистени, отрупани с всевъзможни боклуци и вехтории: продънени детски колички, изпочупени мебели, ръждиви велосипеди и очукани гипсови статуи; вилни огради с разкривени портички, условно разделящи нечии владения, губещи се в небето пожарни стълби и над всичко това, на равнището на последен етаж — покрити дървени галерии като на крепостна стена на някой френски родов замък.
Отнякъде се дочуваха разговори: детски — весели и капризни, женско любовно гукане, гръмки ругатни, звънтеше празнична трапеза, но наоколо нямаше никого и прашните прозорци си оставаха мъртви и празни. Започнах да подозирам, че старецът нарочно е свил в тази порта, за да се скрие. Е, замисълът му успя: след няколко минути окончателно го загубих от поглед, а шумът на крачките му бяха заметени — както снежната фъртуна замита следите — от дочуващите се от всички страни призрачни гласове.
Бродих още известно време наслуки, докато не се намерих в задънено място с ниска дървена врата под етернитова козирка. Входът също бе необичаен и много напомняше на издигаща се нагоре мрачна шахта, по чиито стени пълзеше тясна — само половин метър — стълба без перила. Вижда всемогъщият Ицамна, че като нищо бих се качил по нея чак до края, само и само да настигна неуловимия старец. Но в този момент забелязах правоъгълник светлина недалеч пред мен — там от игривия вятър се хлопаше още една врата. Входът се оказа безистен; най-вероятно старецът не се е изкачил по халтавите стълби, а се измъкнал към улицата. След него!
38
Мориц Корнелис Ешер (1898–1972 г.) — холандски художник график, използвал математически идеи, илюзии и странни фигури. —