Блъснах вратата, излязох навън и замрях смаян. Неясно как лабиринтът на дворовете ме бе извел на същата тази арбатска уличка, където се намираше детската библиотека, станала после моята първа преводаческа кантора. Бях съвсем наблизо до вкъщи, без да загубя за обратния път и една трета от времето, което употребих, за да стигна до „Акаб Цин“! Каква е тази магия?!
За разлика от странните улички и дворове, по които аз преследвах предполагаемия поръчител, както Алиса преследва белия заек, тази пресечка бе задръстена от хора. Най-близката до мен солидна сива жилищна сграда беше разсечена на две сякаш с гигантска брадва; краищата на раната вече доста силно се бяха раздалечили, откривайки вътрешностите. От първия до шестия етаж в образувалия се процеп се виждаха половинките на жилищата: някъде облепени със стари тапети спални, някъде скъпо ремонтирани холове или увиснали над пропастта тоалетни чинии. Картината напомняше огромна куклена къща, която може да се отвори и да се погледне отвътре. От време на време през процепа виждах как сноват напред-назад спасители в сини комбинезони, проверяващи дали някой не е останал в сградата. Пред входа имаше не много голяма камара от дивани, телевизори, компютри и наблъскани с дрехи куфари — живущите спасяваха най-ценното, преди входът да бъде отцепен от пристигналата милиция. Още сега събралата се наоколо тълпа възмутено бучеше, настояваше милиционерите да снемат кордона и да я пуснат в загиващото здание.
Дали е оцеляла старата библиотека? Нещо ме прободе в гърдите: тази незабележителна с нищо и почти ненужна никому постройка в арбатските слабини беше едно от малкото места в Москва, към които изпитвах необяснима нежност.
… Земетресението я бе пощадило. Дървената постройка от деветнайсети век се оказа по-здрава от монументалните грамади на сталинския ампир, недодяланите чудовища на елитните жилищни комплекси и хрушчовските зле проектирани и зле построени многоетажни колиби. Пломбите на криминалната милиция на вратите бяха срязани: или конкурентите от ГУВД са ги навестили, или мародери са се възползвали от катаклизма, за да си опитат късмета в затворения заради нарушения офис.
Сам не зная защо, но стъпих на прага и хванах дръжката на бравата; тя неочаквано меко поддаде и вратата с недоволно скърцане се отвори. Влязох, оглеждайки се крадешком. Хулиганската ми постъпка ще мине метър: във всеобщата суматоха никой не се интересуваше от изоставената преводаческа фирма.
Вътре цареше гъст полумрак и беше задушно като в запечатана от векове гробница. На предзалезното зимно слънце не му стигаха силите да проникне през покритите с мръсотия стъкла на прозорците. Навътре в помещението се чернееше страшна широка ивица: явно все още тук не допускаха собствениците на кантората, а милицията нямаше време да отмива следите от убийството.
Не посмях да се приближа и да ги разгледам; вместо това се приближих до бюрото, зад което обикновено ме посрещаше неприятният Семьонов. Поради лошата светлина вътре неговото работно място почти не се виждаше, но аз сякаш предчувствах какво ще намеря там.
Сред изронилата се мазилка и книжния прах върху стелажа беше тя. Беше ми достатъчно само веднъж да погаля с пръсти старателно обработената кожа, за да я позная — украсената с позлатен монограм папка, в която получих най-първата, а по-точно втората, глава на старинната книга.
Не започнах да търся обяснения. Алчно грабнах папката, стремглаво излетях от библиотеката и се спуснах към своето леговище. Нито земетресения, нито чудовища, нито дори милицията ме плашеха сега. Страхувах се само от едно: да не се събудя потен в леглото, здраво стиснал празните си ръце, в които само допреди няколко мига съм държал безценното съкровище, тази измолена и изстрадана индулгенция.
Отгоре лежеше сгънат на четири кариран лист от тетрадка, а под него се виждаха те! Страниците на моя дневник! С треперещи ръце отместих настрани хартийката — тя ще почака. Целият свят ще почака…
„Че в обозначения кладенец, или сенот, както го наричаха индианците, на мене ми се наложи да прекарам пет дни и четири нощи и че обстоятелствата на моето пребиваване в онзи кладенец, както и освобождаването ми от него бяха преудивителни и чудни.
Че до настъпването на дъждовното време в Юкатан оставаха още няколко седмици и дните бяха доста горещи и задушни, и че изпитанието с жажда аз понесох единствено благодарение на росата, чиито капки облизвах сутрин от каменните стени на сенота. Обаче повече от влага се нуждаех аз от надежда за избавление, която се топеше с всеки час, прекаран от мен в заточение.