Здрач

Че в първия ден мислех аз, че сеньор Васко де Агилар ще си спомни за задълженията, които му налагаше неговото благородническо звание и произход, че ще си спомни той и за онези сражения, в които сме били заедно и сме се били рамо до рамо, и сме си пазили един другиму гърба; и че ще се върне той, и ще ме освободи от плен. Ала че словото на проклетия брат Хоакин, тази твар с раздвоен език, се оказа за сеньор Васко де Агилар по-силно от словото на кръвта и честта; Господ да го съди.

Че в първия ден, а също и в ден втори, крещях аз и призовавах от своя кладенец с надеждата да привлека към него вероломния Васко де Агилар или някого от войниците, ако те размислят и се върнат да ми помогнат, като си спомнят, че аз винаги съм бил милостив и добър с тях. Обаче никой от тях не дойде; и че тогава започнах аз да викам още по-високо, надявайки се да ме намерят индианците, и да ми помогнат да изляза, или поне да ме умъртвят от ненавист или от милосърдие.

Че на свършека на втория ден от непрестанните свои викове аз загубих глас и повече не можех да викам за помощ. Че тогава започнаха да ме напускат и силите ми, така че почти цялото време аз прекарвах, лежейки на земята с лицето надолу, молейки Господа да ми прости. Че кракът ми се поду и започна да почернява, и болката в него беше непоносима. И че мисълта за бавната и мъчителна гибел ми беше така противна, че мислех да се убия, за да избегна страданията. Че да извърша това аз исках с каменния индиански нож, който намерих измежду костите и черепите на земята.

И че в третата нощ, когато оставих вече всякаква надежда за спасение, произтече странно събитие, което не ми позволи да извърша моите греховни намерения.

Следва да обясня, че индианските руини на стария град, където се намираше сенотът и търсената пирамида, бяха място напуснато и запустяло; избягваха го даже зверовете и птиците, затова и денем, и нощем цареше наоколо тишина. Обаче в онази нощ, за която казвам сега, наблизко високо се чуваше ревът на маймуни така, като че ли нещо ги е уплашило. Че от този шум аз дойдох на себе си и реших, че зверовете са разтревожени от минаващи наблизо хора, и започнах отново да викам, питайки на испански и на местно наречие има ли някого наоколо. Че силите ми и гласът ми стигнаха само за два силни вика, след което аз отново пресипнах и можех да моля за помощ само шепнешком.

И че след някое време далече горе видях аз пламък от свещ, и осветено от нея лице, което ми се стори като лице на бял човек. Че този човек дълго се вглежда в дълбокото на кладенеца, но сигурно не е могъл да ме види. Че аз, като пресипнах, не знаех как да привлека вниманието му и да го призова на помощ. И че започнах тогава да размахвам ръце и да скачам на здравия крак по кладенеца, макар че втория ми крак от тези движения ми причиняваше непоносима болка.

Че най-сетне моите старания имаха въздействие и гледащият в кладенеца човек ме забеляза, защото започна да обхожда с пламъка на свещта гърлото на кладенеца, опитвайки се да ме види по-добре; после той отново изчезна за мое преголямо отчаяние и разочарование и повече вече не се появи.

Че остатъка от нощта аз прекарах в молитви и размишления за случилото се и дойдох до заключението, че видяното от мене лице е принадлежало не на човек, ала е бил божествен знак, даден на мене, за да прогоня аз своите греховни помисли и да имам мъжество да се боря.

И че постъпих аз така; и за което скоро ми бе дадено избавление.“