Каква ирония, че аз, изгубил вяра в спасението му и не изтълкувал дори правилно значението и смисъла на невъзможната нощна среща, му бях внушил надежда, а моето, изкривено от страха лице му е изглеждало като знак свише! А този знак — да продължаваш да се бориш и да не отстъпваш на половината път — беше даден не само на него, а преди всичко на мен. А пък аз го бях взел за бесовски лудории, като отгоре на това покрих огледалото с чаршаф, за да не ми изкарва акъла повече. Нищожество, глупак!
Обаче конкистадорът нямаше търпение да ми доразкаже историята на своето освобождение по чудо…
„Че след изтичането на четири дни и четири нощи ми се счуха човешки гласове, но бидейки изтощен и намирайки се почти в безпаметство, не можех дори да стана и да ги повикам.
Че гласовете обаче станаха по-високи и чух, че ме викат по име, а после ме плиснаха с вода, от което аз дойдох на себе си. Че горе, до гърлото на сенота видях аз нашия водач Хуан Начи Коком и с него още няколко индианци. Че тези хора ми хвърлиха долу въжета, с които аз се вързах, и че при помощта на тези въжета те ме издигнаха от дъното на страшния кладенец и ме сложиха върху живата зелена трева. И че благодарих аз тогава на Пресветата Дева Мария, и плаках като дете, а после отново изпаднах в забрава.
Че се събудих в малко индианско селце и ми беше казано, че в безсъзнание съм прекарал още цял ден. И че в това селце ме хранеха и се грижеха за мене, и сложиха целебни листа на моя осакатен крак, от което мъчещата ме болка мина и подутината спадна.
Че когато моят ум и дух се върнаха при мене, извиках аз Хуан Начи Коком и започнах да го разпитвам как е успял той да избяга от Васко де Агилар и от брат Хоакин и защо е поискал да ме избави от кладенеца. Че водачът ми разказа как при един от биваците войниците се разбунтували, отказвайки да вървят през блатата, ала друг път нямало, понеже свещеният сакб, по който ние дойдохме в Калакмул, вървеше само в едната посока.
Че Васко де Агилар се опитал да усмири метежниците със сила, но бил смъртно ранен от удар с кинжал; и че самият Хуан Начи Коком, уцелил миг, срязал въжето, с което бил вързан за ранения, и успял да се скрие в шубраците. Че, помнейки моето добро отношение към него и желаейки да ми се отблагодари, той се върнал назад и вървял през гората, докато не бил спрян от обитаващите близо до Калакмул индианци. Че тези индианци го пленили и отначало искали да го накажат със смърт, ала жрецът им, чул молбите на моя водач, не допуснал да го убият и го изслушал. Като разбрал, че Хуан Начи Коком се опитва да ме спаси и ние двамата сме пострадали, желаейки да защитим от поругание и унищожение древните индиански ръкописи, този жрец наредил да го освободят. Че също така наредил той да ме измъкнат от сенота въпреки местния обичай, според който за смъртните няма обратен път от жертвения кладенец, както няма за грешната душа изход от Пъкъла.
Че с този преудивителен човек, жреца, аз после имах продължителни беседи, като се обръщах към него посредством Хуан Начи Коком. И че той ми съобщи сведения, които ме промениха и преобразиха моя живот.
Че по думите на този жрец свещената индианска книга, с която искал да се сдобие по поръчение на Диего де Ланда брат Хоакин, била за неговия народ източник на велики беди и затова така усърдно се опазвала от любопитни. Че тази книга, в точност както ми казваше по-рано Хуан Начи Коком, последният от синовете на изродилата се царска династия, била сборник с прорицания, главното сред които било предсказанието за края на света.
Че вярата на индианския народ в неоспоримостта на тези предсказания била съвършена и че всички градове, и всички хора, и всички царе негови живели в точно съответствие с пророчествата. Ала денят, обозначен в тая книга, като ден на гибелта на света, според индианския календар вече е настъпил и се е случило това векове преди пристигането на испанците в Юкатан.
Че извършилото се в този ден станало за индианския народ негов край, едновременно и негова най-страшна тайна, и огромен позор. Тъй като времето било изчислено от жреците невярно и прорицанието не се осъществило; обаче вярата на маите в обречеността на света и в непогрешимостта на великото предсказание, и в правотата на магьосниците и астролозите била така голяма, че те самите изпълнили пророчеството.
Че в обозначения ден те си отишли от градовете и изгорили домовете си, и се пръснали по горите, и нямало вече държави и княжества, а станали само разединени племена. Че с годините били забравени и изкуството на скулптурата, и строителния занаят, в който индианците били достигнали неизказани висоти, и грамотността, и много обичаи на богослужението. И че станал този проклет ден не край на света, а гибел на народа; онези пък, които не желаели да вярват в предсказаното, ги наричали отстъпници и ги хулели, и жилищата им били разорявани, и селищата им били запалвани.