„Че след описаните в предишната глава удивителни и страшни събития нашият отряд продължи своя поход към югозападните области на страната на маите и успя бързо да достигне до онази река, край която авангардът му под моето и на сеньор Васко де Агилар командване беше спрял предния ден; и че времето ни благоприятстваше за това, и порои, подобни на изсипалия се в онзи ден, повече не се повториха до настъпването на природния им срок.
Че съмненията и недоволството в отряда растяха, и войниците питаха къде са изчезнали каруците, и техните другари, останали при тези каруци; и че със сеньор Васко де Агилар се договорихме да им отговаряме, че останалите с Херонимо Нунес де Балбоа са решили да се върнат назад в Мани, и че аз уж съм видял дирите от каруците и копитата, където короните на дърветата са ги запазили от дъжда; и че уж аз и Васко де Агилар сме намерили послание от сеньор Нунес де Балбоа, в което той обяснява, че е взел решение да тръгне и да се върне в Мани заради започналата сред хората му треска. И че източникът на тази болест трябва да се намира недалеч от лагера им, затова е и туй бързане, с което нашият собствен отряд напусна това място.
Че мнозина повярваха на такъв един разказ, тъй като той звучеше по-достоверно от онова, което ние действително открихме. И че истината ние предадохме само на брат Хоакин, тъй като той беше доверено лице на брат Диего де Ланда, а на всички други казахме за треската. И че се съмняваха в този разказ само нашите водачи, но се побояха от наказание и не взеха да разнасят онова, което знаеха.
Че когато отново излязохме при реката, чието название не запомних, макар водачите да ми го съобщиха, ние без трудности я преодоляхме, като преминахме през плитко място; и че индианецът Хуан Нани Коком ни предупреди, че в разгара на сезона на дъждовете тази река се пълни с вода и преминаването и става много по-сложно; също така по-трудно ще бъде да прекосим и блатата, които започват скоро след нея, затова не бива да губим време, и сега, когато каруците вече не вървят заедно с нас, да се възползваме от това и да се движим по-бързо.
Че след загубването на каруците, в които бяха и провизиите ни, се наложи да добиваме храна за войниците с лов, с който се заеха водачите ни; и че най-честия улов сега бяха птиците, които те ловяха с мрежи, докато отрядът е спрял за почивка; ала че понякога успяваха със стрела или с копие, с каквито те бяха въоръжени, да убият елен.
Че след два или три дена, през които ние вървяхме по открити места, за първи път от повече от седмица срещнахме на пътя си хора. И че те ни приеха нащрек, макар и да говореха на същото наречие, както и нашите водачи, и ние можахме да се разберем с тях. И че макар аз да казах на своите хора да бъдат сдържани, и им забраних да докосват жените на тези индианци, също така и тяхното имущество, те въпреки това не ни позволиха да влезем в селото им. И че чрез водачите ни успяхме да се договорим да разменим някои от предметите, които носехме за кукурузено брашно, и питки, и плодове; и че после тези индианци поискаха от нас да се отдалечим от тяхното село.
Че вечерта на същия ден при спирането за почивка попитах един от водачите, мелеза Ернан Гонсалес, защо тези индианци така се държаха с нас, макар на пътя си ние нито веднъж не нападнахме нито едно село на техния народ и не воювахме изобщо. И че аз предполагах, че неотдавна преди нас в тези краища е бил някой друг отряд, който с неоправданата си жестокост е могъл да обърне отново индианците, усмирени още преди трийсет години от сеньор Педро де Алвар, срещу испанците.
Че Ернан Гонсалес ми отвърна, че никакъв друг испански отряд не е идвал вече дълго време и индианците затова така се държаха с нас, тъй като техните свещеници са им казали, защо и къде отиваме. И че те са се побояли от проклятието на своите богове, ако вземат да ни помагат, както ще бъде прокълнат и нашият отряд, ако изпълни замисленото.
Че аз наредих да бъде набит Ернан Гонсалес за това, че продължава да повтаря своите богохулни клевети, но промених решението си и го пуснах, като само му заръчах повече на никого да не говори за това, което е чул.“
Този път имах твърдото намерение да разтегля удоволствието. Защо да глътна цялата порция от моите средновековни приключения наведнъж? Сега, когато бях дочакал новата глава, можех да си позволя както трябва да й се наслаждавам, да обмислям прочетеното, да си представя по-нататъшното развитие на събитията.
Внимателно отместих листовете, станах и повлачих крака към кухнята. Докато моите конкистадори бяха седнали за почивка, аз също можех да си позволя да хапна. Еленско и месо от маймуни-ревачи в хладилника ми като напук нямаше; трябваше да се задоволя с картофи. Приготвях ги по френска рецепта: първо ги сварих, после ги изстудих, нарязах ги, залях ги със сметана, настъргах им кашкавал и така ги запържих. Цялата тази процедура ми остави достатъчно свободно време, което можех да използвам според желанието си. Не намерих нищо по-увлекателно от това да доизмислям след автора на отчета всичко онова, за което той не бе счел нужно да пише.