Бележката с адреса беше единствената следа в ръцете ми. Естествено, първата ми работа беше да изпълня молбата на клиента ми и колкото се може по-бързо да преведа последната глава на съчинението на Каса дел Лагарто; след това трябваше да я върна на загадъчното старче. Можех, разбира се, просто да оставя превода в старата библиотека — там, където бях намерил папката, но на мен ми трябваше в края на краищата лично да се срещна с този човек и да чуя обяснението му. Освен всичко друго той — за първи път — се бе обърнал към мен направо; това доказваше, че между нас действително се е установила известна особена връзка и имах право да разчитам на неговата откровеност.
Той ме караше да бързам. Аз също разбирах, че времето свършва. Но можех ли нещо да променя? Едва ли е възможно да предотвратя или поне да задържа прииждащия Апокалипсис, като правя превод на криптоисторически документ, за което не се е досетил даже нито един свръхчовек от американското кино. Пък и индианските пророци не са и споменали за бъдещето на мисията, за чиято роля бих могъл да претендирам аз, ако не ми се беше счупила пишещата машина. Определено бях безнадежден. И все пак този път аз твърдо знаех, че назад път няма и бях готов да вървя до самия край.
„Намери го“, „още не е късно“… Ако не беше толкова абсурдно това предположение, бих решил, че става дума да се намери самия бог на маите, който е на смъртно легло. Обаче при това положение трябваше най-малкото да се лети до Мексико, пък аз дори нямах международен паспорт. Кой тогава? Да ми разтълкува тези думи можеше само един човек — подписалият се „ЮК“ старец, който ме въвлече в тази фантастична интрига. Какво между другото можеха да означават тези букви? Явно началото на думата „Юкатан“…
Значи, все пак улица „Ицамна“. Улицата, която я нямаше на нито една московска карта, план, телефонен указател и атласа за автолюбители. Изгубих около два часа, за да се убедя в това.
Тогава, уморен от мяркащите се пред очите ми синьо-бели преплетени линии на улици и булеварди, реших да подхвана работата от другия край. Може би, ако преведа последната глава, клиентът сам ще ме намери, както ме намираше досега?
След като се напълних с кафе така, че сърцето ми започна да се спъва, аз четири часа, без да мръдна, превеждах и преписвах на чисто последната глава. Предишната глава, иззета от Набатчиков, можех да възстановя само приблизително, тъй като, докато я четях, си правех само бележки за превода, разчитайки после да се върна към оригинала още веднъж и да подготвя финалния вариант.
Едва ли можеше да се надявам на милосърдието на майора и на желанието му да ми помогне. Не ми беше ясно защо той досега все още не се бе появил да ми иска сметка за даване на неверни показания по повод местонахождението на бюро „Акаб Цин“. Нали се канеше с щурм да превзема това опасно бюро в течение на няколко часа след нашата среща? Явно, че земетресението бе объркало плановете му. Но скоро той сигурно ще дойде на себе си и ще започне да ми досажда, така че ми е скъпа всяка минута, която мога да отделя за работа.
Май съседът от седмия етаж имаше електрическа пишеща машина. Не можех да чакам да върнат от работилницата „Олимпията“; надявам се старата дружка да ми прости тази малка изневяра. Боговете знаят, че давайки я за ремонт, аз изобщо не се опитвах под предлог за кратка хоспитализация да я пъхна в старчески дом.
Нашият асансьор, когото при подземните трусове го удари инсулт, така си и остана парализиран между четвъртия и петия етаж; така че, преди да почукам на съседите, трябваше да преодолея осем стълбищни крила. Бяха пуснали тока само преди двайсет минути и цялото семейство се бе събрало в кухнята, където телевизорът се давеше от прекален изблик на емоции.
В столицата при земетресението бяха загинали повече от хиляда души, още толкова засега се смятаха за безследно изчезнали. След три-четири дни, както обикновено, ще се откажат да ги търсят и при разрушените сгради ще пратят тежка строителна техника, която ще превърне срутените постройки в братски могили, но засега властите се зарекоха, че ще направят всичко за спасяването на всеки човешки живот.
Ето, повдигайки десетметрова желязна греда, от случайно образувалото се укритие изваждат разплакано малко момиченце. Такива чудеса ще има само две или три в целия изплашен град, но те ще дадат нови сили на хилядите хора, които яростно разгребват руините на своите домове с разранени пръсти и звънят до скъсване в щабовете на министерството на извънредните ситуации. Какво може да бъде по-страшно и мъчително от надеждата?