Сега — болниците; така си е прието в телевизията. Ридаещи като бебета старци, смръщено мълчащи деца със старчески очи, бинтове, бинтове, бинтове… Трябва ни кръв за преливане, много кръв. Море от кръв…
И това е само Москва, а освен това има и Питер, и Екатеринбург, и Сочи, и Махачкала, и Владивосток. Има освен това и наполовина залетия от наводнението Ню Йорк и десетки хиляди граждани, объркано щуращи се при евакуацията и затова останали в своите домове с дробове, пълни със солена вода. И Токио с повалените стоетажни кули, затиснали цели квартали; и сивите квадратчета на покривите с черните точки на изплували хора — всичко, което е останало от потъналия в бездната японски град Кобе. И омазаните с пот и кръв индийци, за които четвърт милион смлени от катаклизъма мъртви тела след няколко дни ще се превърнат в извор на неизбежни епидемии и ще предизвикат милиони жертви.
Прекрачил прага на кухнята на съседите, стоях десет, двайсет минути — скован, залепил поглед в екрана, страхувах се да помръдна и не се осмелявах да заговоря за идиотската пишеща машина. И едва когато блокът на новините, посветен на Армагедона, наближи края си, аз отлепих устни.
— Сергей Андреевич, вие май имахте една пишеща машина, нали?…
„Нов обрат в делото за груповото убийство в московския район Бибирево“ — безцеремонно ме прекъсна телевизорът.
Кадри от мястото на събитието: хора в милиционерска униформа внимателно стъпват по заления със засъхваща кръв под; санитари слагат върху носилки изстиналите трупове с необичайни одеяния: нещо ярко, май украсено с птичи пера; в едър план — ръка със скъп швейцарски часовник, после въргаляща се на пода чудновата маска, извикваща в паметта илюстрации от книгата на Ягониел.
„Личността на някои от жертвите е установена“ — на екрана се появяват снимки на усмихнати хора; по същия начин е трудно да се подбере подходяща снимка за некролог и гравиране върху надгробен паметник… В трима от тях разпознавам служители на „Акаб Цин“ — младото момиче с късо подстригана коса, елегантната брюнетка и плейбоят като от корица на лъскаво списание. Боже, Боже… Мен сякаш самия ме покрива, оглушава ме тежка океанска вълна… „На Нова година ние не работим заради ритуалите.“ Що за сатанински церемонии са правели на покрива на бибиревския многоетажен блок? Нима са се съгласили доброволно да идат на заколение или някой се е намесил в обредите им? И ако Набатчиков не ме е излъгал, изтръгвайки признание от мен, за какво са им потрябвали копията на моите преводи?
А ето го и самият майор, загледан покрай камерата, с неочаквано сух, казионен език дава разяснения на репортера. Стопкадър върху лицето на следователя…
„Току-що получихме новината, че разследващият делото Пьотр Набатчиков е обявен за издирване. По съобщение от пресслужбата на ГУВД на град Москва има всички основания да се опасяваме за живота му. Засега не е ясно свързано ли е изчезването на майор Набатчиков с последното дело, което той води.“
Протегнах ръка в търсене на стол и без да питам, си налях вода от чешмата. Ама че глупак! Казвах му, какви ти сектанти… Горкият…
— Зле ли ви е, Дмитрий Алексеевич? — притесни се съседът.
— Ами май нищо хубаво няма… Всъщност исках да питам за пишещата машина — едва изрекох, като пресуших чашата и си налях още.
— Какво всъщност се каните да пишете? — вече покачен до антресола се поинтересува той.
— Завещанието си — опитах се да се пошегувам, но Сергей Андреевич с разбиране кимна.
Почеркът ми се стори, че прилича на онзи, с който Набатчиков записваше в тефтера си моите признания и аз с известна доза облекчение реших, че с майора не се е случило нищо лошо.
Посланието беше пъхнато под вратата ми; вероятно донеслият го — възможно е това да е самият Набатчиков — е дошъл точно в момента, докато аз съм бил при съседите. Никой не му е отворил и той е оставил бележка:
„Ако искате да получите онова, което ви взеха, елате днес в два часа след полунощ на булевард «Н. В. Гогол»“.
В този миг мислите ми бяха единствено в конфискуваната глава, чийто превод трябваше да представя колкото се може по-бързо; то нищо друго не ми бяха и взимали. Малко ме караше да съм нащрек това, че доброжелателят, сякаш избягал от детективски роман, бе пожелал да остане анонимен. Обаче почеркът, ще се повторя, ми се стори познат, а за да си върна отнетия оригинал, бях готов към доста по-сериозни жертви от нощното поклонение пред паметника на автора на „Вий“.
Затова, след като преработих превода на заключителната част от ръкописа на Луис Каса дел Лагарто, едва дочаках настъпването на определения за среща час.