Въпреки късния час на две-три места на „Арбат“ продължаваха да работят спасителите при ослепителната светлина на прожекторите. Обаче булевардите сякаш се намираха на територията на друга държава: тук беше съвсем пусто и се кълбеше такава гъста мъгла, като че ли върху земята бе легнал буреносен облак.
Москва е градът, където почти никога не се стъмва. Блестят неоновите реклами, не жалят сили и софитите за нощно осветление, в които с удоволствие позират, преживявайки през нощта второто си рождение, дори най-мърлявите и неугледни московски сгради. Вечно реещата се над града мараня, която е смес от изпаренията на стотиците заводи и милионите хора, попива в себе си това пазарно сияние и започва да излъчва собствена белезникаво фосфоресцираща светлина.
Но булевардите през онази нощ бяха сякаш покрити с калпак; тук цареше гъст, задушен сумрак. Фенерите светеха един през десет, превръщайки мъгливата алея във верига от отдалечаващи се, просветващи с млечна светлина топки, обрасли с голи клони на мъртви дървета. Още докато се приближавах до покрития със студена влага, вкаменен писател, аз вече съжалих, че се поддадох на изкушението и дойдох на срещата.
Влизането в булевардите беше спряно заради купчините от срутени постройки; за цялото това време не мина нито една кола. Прозорците на сградите наоколо бяха тотално черни, сякаш им бяха забранили да гледат към булеварда. Тук явно още не бяха успели да пуснат тока, успокоявах аз себе си, но ставаше лошо: ако се случеше с мен нещо сега, никой дори няма и да забележи.
Нервно се огледах: никой. Може да е просто нечия шега? Следствен експеримент? Запромъквах се дебнешком бавно напред. В бележката не се посочваше точно къде именно се определя срещата, така че ще се наложи да преодолея цялото разстояние от „Н. В. Гогол“ до „Кропоткинская“…
Алеята беше пуста. Към края й, когато вече наближавах търговските палатки до метрото, аз ускорих крачка, за да се убедя, че са ме преметнали. Може би точно в този момент, възползвайки се от отсъствието ми, злосторници проникват в жилището ми, за да похитят последната глава на дневника! Рязко се обърнах, за да затичам към къщи, и тогава видях…
… На трийсетина крачки зад гърба ми в пашкула от светлина се чернееше странна фигура. На пръв поглед човешка, тя неприятно дразнеше окото с неестествените си свивки на ръцете и краката, със сгърчената си осанка, с безводно увисналата глава. В същото време в силуета се провиждаше нещо неуловимо познато…
Съществото направи крачка към мен: с рязко движение се вдигна нагоре коляното, разтърси се тазът и с някаква необяснима въздушност то се пренесе на почти половин метър напред, потопи се в сянката. Оттам, сякаш за да ме ободри, то ми кимна: главата поривисто се отметна назад и отново падна на гърдите му.
И аз самият исках да се приближа към него, но кишата от полустопения сняг, тънко размазана по черния асфалт, се бе превърнала в истински плаващи пясъци: краката ми залепваха за нея и отказваха да ме слушат. Зловещата тъмна фигура беше почти неподвижна — само леко се поклащаше, като залюляна от вятъра, и изобщо не проявяваше враждебност. Обаче ужасът, който изпитвах само като я погледнех, не отстъпваше на онова, което се наложи да преживея, когато се борех с напиращия да влезе в дома ми голем.
Ръката на създанието, която безжизнено висеше покрай туловището, изведнъж излетя нагоре и като описа полукръг, отново увисна безсилно; това движение се повтори отново и отново — докато не разбрах, че то ме вика към себе си. Сведох очи и вдишах дълбоко, като се опитах да опразня главата си, и се накарах да направя двайсетина вдървени крачки напред.
Погледнах го отново и като не издържах, започнах да се кръстя: макар душата ми да бе пълна с разбъркана смес от научен атеизъм и суеверия на маите, ръцете ми сами започнаха да правят този защитен знак; явно се беше намесила прословутата генетична памет.
Все пак това беше човек.
През разкъсаната му куртка видях чернеещата на гърдите му кошмарна рана. Главата му бе увиснала на една страна, но когато се реших да откъсна поглед от земята, тя потрепери и се повдигна, срещайки очите ми.
Това беше Набатчиков, безнадеждно мъртъв, но по непостижим начин държащ се на крака. Незрящите очи оставаха отворени, но бяха подбелени чак до челото; върху устните и ноздрите се бе спекла кървава пяна. Едната от неестествено извитите ръце притискаше към хълбока злощастната чанта от изкуствена кожа. Коленете на горкия майор бяха подвити, а цялото тяло тежко бе надвиснало напред — поза, противоречаща на всякакви представи за устройството на опорно-двигателната система на човека. Поза, в която не бе възможно да стоиш прав, освен ако не е…