Синкавочерното чуждо небе, чиито звезди и луна изобщо не са същите като в Испания: някой ми беше казвал, че в Латинска Америка (не зная, разбира се, дали е затова, че живеят в Южното полукълбо, дали пък заради това, че са в Западното) дори луната изглежда иначе. За това, че на нея може да се различи човешко лице, там изобщо не бяха и чували; затова пък целият континент е убеден, че лунните кратери и морета образуват очертанията на заек. С ушенца. И звездите там са по-близо.
Тъничка, неясно от кого и кога отъпкана пътечка, по която те са вървели, напускайки това негостоприемно село. Невярна, лъжовна пътечка, понякога неочаквано свършваща в шубрака; налага се да я разчистват, като секат със своите мачете дебелите лиани, които изпускат лепкав, дъхав сок. Раздвояваща се, разтрояваща се, водеща със своите разклонения към тресавища, към задънени места, към странни ритуални зони, поляни, където пътешествениците са причаквани от каменни идоли и зли духове. Лъкатушеща, извиваща се и отново кръжаща около току-що изминатия отрязък от пътя — или само така ти се струва? Свиваща се ту до съвсем незабележима — пък и дали това е пътечка, може би просто е горска пролука? — ту изведнъж разширяваща се и наскоро от някого отъпкана — от кого ли?
Селвата — гъстата непроходима гора, в която непознати, удивителни дървета растат така плътно, че между тях не можеш да стъпиш, а цялото пространство между стволовете им е запълнено с някакви храсти, увивни растения, гъсто преплетени с лиани, чворести клони, увесени с необичайни тежки плодове — от един да отхапеш — и мъжката ти сила няма да пресъхне до дълбока старост, друг да опиташ — и умираш в страшни гърчове. Едва видими през гъсталака, но пък усещани през десетки метри огромни ярки цветя, които те упойват с аромата си. Гора, която няма как да сметнеш за нещо неживо, за разлика от хилаво залесените и обрасли с криви борчета хълмове, да, всъщност и флегматичните редки горички на нашия унил среден пояс. Селвата диша, движи се, кипи от живот и денем, и нощем, неотстъпно следи пътника с хиляди очи — на паяци, котешки, птичи…
Селвата е квинтесенцията на живота, в горските й гъсталаци непрестанно се появяват на бял свят милиарди нови създания, и милиарди умират, изяждайки и изсмуквайки соковете един от друг, повяхвайки и разцъфтявайки, жертвайки се, за да отгледат поколението си, изпражнявайки се, черпейки своята жизнена енергия от слънцето, въздуха, кръвта и плътта, водата, торта, и когато изживеят отреденото им, да наторят със себе си тлъстата, гъмжаща от червеи почва и да се възродят отново — в други.
Докато пържех върху синия газов пламък резенчетата картофи със сметана, си мислех за аления пламък, с който са горели огньовете на испанците върху разчистените в селвата поляни за бивак. Виждах във въображението си седналите в кръг около огъня конкистадори, червените отблясъци върху загорелите им, загрубели лица, обрасли с гъсти черни бради, отражението на пламъците, играещи върху извитите стоманени шлемове. Ето го сеньор Васко де Агилар: кой знае защо си го представях риж, космат, набит, напорист и готов всеки миг, без никакво колебание, да се хване за меча. Не зная откъде се взе в главата ми този образ: досега Васко де Агилар по никакъв начин не се бе проявил, освен в качеството на почти безгласния спътник на автора на бележките.
Въобразих си брат Хоакин като висок, попрегърбен, бледолик, с хищно извит орлов нос, с нездрави, станали постоянни от дългото седене нощем в манастирската библиотека кръгове под черните му очи, почти винаги премрежени от замислен поглед, но понякога лумващи с праведна ярост. Сиво монашеско расо, ушито от аскетични францисканци от грубо зебло, с връв вместо колан.
Индианските водачи не можех да си ги представя въобще. Дали са се обличали като испанците или като маите? Пък и изобщо как са се обличали маите?
Най-голямата странност беше самият автор на историята. Мислейки за него, аз всеки път неволно виждах себе си на негово място, само че загорял и стегнат — точно както дете, което чете книгите за някой Чингачгук или за Кожения чорап. Когато веднъж вече се хванах на тази мисъл, изпитах смесено чувство — нещо между лек срам и палавост, сякаш тайно играех с играчки, които вече не ми се полагаха за възрастта, но все още носеха детинска радост.