— Извинете ме, че така съм се втренчил във вас — най-сетне каза той. — От толкова време ви познавам, а очи в очи съм ви срещал само веднъж, и то — разбирам го едва сега.
— Откъде ме познавате? — предпазливо се поинтересувах аз.
— Аз вас, как да го кажа по-ясно, ви виждам. Заедно с всички останали. Но вие играете много забележителна роля и, естествено, се досещате за това.
За всеки случай кимнах: малко ме беше срам да призная, че все още не бях разбрал почти нищо както трябва.
— За мен е много важен преводът на последните глави на книгата, която ви предавах. Преводът ще ми помогне да осъзная какво става с мен. Ако трябва да бъда честен, чувствам се доста глупаво: целия си живот посветих на изучаването на маите, сто пъти съм бил в Латинска Америка, испанският ми бе като роден език, а изведнъж забравям всичко и дори този несложен текст не мога да разбера. Взема го в ръце — и той се размива пред очите ми, излиза пълна безсмислица. Добре, че поне се сетих да наема преводач. Още първия път, когато ви видях, разбрах, че точно вие ще можете да го направите по най-добрия начин. Да ми обясните какво става и какво да очаквам.
— Но аз не…
— Знаете, естествено, вие всичко знаете. Просто ви трябва да се съсредоточите. Поразмишлявайте, а аз ще сложа чайника — добре, че тук поне никога не спират газа. Не искам от вас прибързани отговори. Разговорът, който ни предстои, значи за мен прекалено много, за да дам воля на нетърпението си.
Трябваше да му кажа, че самият аз дойдох тук в търсене на обяснения, разчитайки да му върна преведените глави и в замяна на това да чуя какво означава започнатата от него игра с мен, откъде се е взела тайнствената книга на Каса дел Лагарто и как би трябвало да се тълкуват пророчествата на маите. Но, изглежда, сега той не бързаше да прочете превода, който така припряно искаше.
Докато старецът се занимаваше с газовия котлон, аз, опитвайки се отложа момента, се направих, че разглеждам окачените на стената снимки. Не ми се наложи дълго да се преструвам: снимките наистина се оказаха доста интересни.
На една от тях, за свое голямо учудване, аз видях моето куче. Беше наистина то — кафявото петно на носа — като следа от лапа — не можех да сбъркам с никое друго.
Но преди да успея да попитам, погледът ми спря върху вече позната снимка на миловидна млада жена. Тя така ме заинтригува, че цяла минута мъчително търсех в паметта си обстоятелствата, при които би могло да съм я видял. После изведнъж се сетих: тя беше онази руска победителка в конкурса „Мис Вселена“, която бе задминала смуглите модели от Венецуела и Пуерто Рико. Как ли се казваше? Лидия… Не беше ли Кнорозова?…
— Моята дъщеря — потвърди старецът, като ми подаваше чашата, над която се вдигаше пара. — Наистина е хубавица, нали? — върху гипсовата маска на лицето му за миг се появи пукнатина.
— Ние с Валя, моята жена, много дълго искахме дете, но все не можехме да имаме. Обиколихме най-добрите лекари, дори в Мексико направихме изследвания — нищо. А после, когато вече съвсем се отчаяхме, стана чудо и тя забременя. Знаете ли, казват, че късните деца са красиви като ангели? Това се отнася и за Лида. Но когато беше на около тринайсет години, изведнъж много погрозня, превърна се в едно грозно патенце. Плачеше понякога, страхуваше се, че такава уродлива никой никога няма да я обикне. Пък аз й казвах: „Глупавичката ми, за мен ти винаги ще бъдеш най-красивата на света…“ — той замислено се усмихна.
— Не само за вас — усмихнах се и аз в отговор. — Но и за целия останал свят.
— Какво значение има? — възрази той и кой знае защо отново стана мрачен.
Сепнах се и пак започнах съсредоточено да разглеждам снимките. Тук изглежда беше целият му живот (сериозно момченце с къси панталонки с презрамки държи надолу с главата нещастно плюшено мече); съвпаднали с военните години младини (строен лейтенант с униформа на летец позира до някакъв старинен самолет; сватбата; после той вече в зряла възраст — на разкопки в джунглата; множество снимки на фона на юкатански пирамиди…
Върнах се към снимката, където Кнорозов позираше до самолета. Плавните, почти елегантни линии на корпуса вече за втори път през последните минути извикаха у мен ярко дежа вю. „Ла-5“, подсказа ми вътрешен глас. Дяволите да го вземат, откъде зная това?