И досега обаче всеки човек в една или друга степен е готов да допусне, че всичко, което той вижда около себе си, съществува едва дотолкова, доколкото съществува той самият, можещ да възприема тази реалност (доколкото тук изобщо е уместно да се говори за реалност). Броят на философите, направили име с тази изящна умствена конструкция, е пропорционален на нейната недоказуемост и съблазнителност.
Но ако се приеме допускането, че целият заобикалящ свят се намира в главата ни, какво пречи да се направи още една крачка напред и да се примирим с малко по-смелото предположение — ами ако тази глава не е нашата, а чужда?
Религиозните волнодумци — особено онези, които се придържат към източните вярвания — не изключват, че вместилището на мирозданието е някакво велико, всеобхватно божествено съзнание. Тук напълно може да се проявява присъщото на човека високомерие: той е съгласен да се раздели с егоцентризма си единствено ако по такъв начин се приобщи към нещо неизразимо по-могъщо, прекрасно и величествено, отколкото е той самият.
Обаче кой може без колебание да изключи, че това вместилище не е изпълненото с нетърпимо ярката светлина — безгранично съзнание на Буда или Йехова, а е тясното, миришещо на стари банкноти и нафталинови топчета съзнание на самотен носталгиращ пенсионер, който умира от рак на мозъка? Това поне обяснява много от днешните реалности…
Състоянието на лежащия долу старец видимо се стабилизираше: брауновото движение на медицинските сестри и лекарите в стаята му се забави и тя постепенно опустя. Едновременно с това стихнаха и подземните трусове, които разклащаха сградата на музея. Дръпнах пердето и излязох на асансьорната площадка. Кнорозов седеше на пода, опрян на стената и изтощено притворил очи.
— Как сте?
— Моля да ме извините… Така ме стегна… Мислех, че идва краят ми — едва чуто отвърна той.
— Видях ви, истинският… През прозореца. Всичко е наред, спасиха ви.
— Спасили са ме?! — той широко отвори очи и аз се дръпнах назад, уплашен, че ще ме удари светналият в тях електрически заряд. — Вкараха ми морфин. Килотон болкоуспокояващи. Заради постоянните инжекции не мога да дойда на себе си… Това е като онзи леген с цимент, в който са потапяли краката на длъжниците преди да ги хвърлят в Хъдзън. Няма да изплувам. Обречен съм на пожизнен затвор в този нескончаем задушен кошмар.
— И сега какво? — объркано казах аз.
— Ами това вие ми кажете. Точно затова дойдохте тук.
— Но какво трябва да направя? Какво искате от мен?
— Още от мига, в който се озовах в тази болнична стая, аз знаех, че не съм попаднал тук случайно. Търсех нещо, но не знаех какво именно. Извънредно неприятно усещане. Не ти дава да се успокоиш, непрестанно те подтиква да се ровиш в предметите, спомените, мислите в търсене на онова, което си изгубил. Слязох долу, в музея, изследвах всички зали — безрезултатно. Преминах по цялата улица „Ицамна“, от раждането си до последните си години — нищо. Когато разбрах, че спя и че няма да успея да се събудя, започнах да ходя в града, в библиотека „В. И. Ленин“, в архивите, да скитам по улиците, но все не можех да намеря това — чувството за загуба не преминаваше, все ме дразнеше и дразнеше. Докато веднъж, когато се върнах в музея, спрях пред експозицията, посветена на есхатологията на маите. И вдигнах от пода въргалящата се там старинна книга. Дневникът на Каса дел Лагарто. Моментално разбрах: това е то. По-рано я нямаше там, залагам си главата — сигурно защото не съм бил още подготвен да я получа. Опитах се да я прочета — не става. Въпреки че половината си живот бях учил испански и имах сума ти приятели в Латинска Америка, и дори лекции бях чел на испански… А по-нататък вие вече знаете какво стана.
— Но защо не занесохте в бюрото цялата книга наведнъж?
— Вие самият прекрасно чувствате, че това не е просто старо томче. Дневникът на Каса дел Лагарто притежава изключителна сила и на мен ми бе даден като тълкуване и като ръководство. Аз трябваше да опознавам съдържанието му постепенно, глава след глава. А и вие също, въпреки че бяхте изпратен за превода на книгата, не бихте се оказали готов наведнъж да откриете за себе си последните страници.
— Бил съм изпратен? Но аз се оказах в бюрото по чиста случайност! И при това имах пълната свобода да избирам, можех и да откажа тази поръчка.
Като събра сили, Кнорозов стана и уморено, май усъмнил се в умствените ми способности, произнесе:
— Разбира се, отчитайки всички обстоятелства, вашите думи за свободата на избора звучат трогателно… Що се отнася до „Азбука“, аз се спрях на това бюро по точно определена причина. Там, ако знаете, навремето беше детска библиотека, с която съм дълбоко свързан. Когато Лидочка беше малка, тя направо я обожаваше и доста често ме караше да ходим там. Вървим двамата ръка за ръка, тя си бърбори някакви свои неща, аз механично й отговарям, а си мисля за работата си. Веднъж, докато тя там се занимаваше със своите книжки за зайчета, аз получих истинско озарение. Разгадах шифъра на маите. А после там откриха бюро за преводи, виждате ли, колко интересно…