— Вече го закриха… — отбелязах аз.
— А, да… Но той сам си е виновен, горкият. Знанието бе предназначено само за мен, е — и за вас, естествено, а странични хора не биваше да си пъхат носа в онова, което касае моя живот… и смърт.
— Значи вие?!…
— О, не, какво говорите! Господи, та аз дори не мога да си спомня испанския, не мога да разбера какво трябва да намеря в този проклет сън, а вие смятате, че съзнателно извиквам духовете на маите и инспирирам покушения срещу главозамаяли се офисни плъхове и прекалено любопитни домакини?! Това става от само себе си и на мен не е дадено да променя нещата! Мен просто ме носи бурен и мътен поток все по-далеч и по-далеч и ми е нужна вашата помощ, за да разбера, какво ме очаква занапред…
Но какво можех аз, фантом сред фантомите в този призрачен мъничък свят, да направя за неговия всесилен и безпомощен повелител? Къде да търся някакъв знак? Той твърди, че аз зная всичко, трябва само да поразмишлявам, да се сетя… И тогава ме осени.
„… Ибо бедата световна е в това, че неговият Бог е болен, поради което и светът е болен. Обладан от треска е Господ, и творението Му от треска боледува. Умира Бог и светът, що е Той създал, умира също. Но не е късно още…“ — така говореше онова момче в метрото.
Той умираше пред очите ми, защото метастазите бяха превзели неговото тяло и мозък. Репликата на неговите конвулсии и отзвук на мъчещите го пристъпи на болка бяха разрушаващите континенти земетресения, поглъщащите огромни градове цунами и разсипващите цели страни урагани. Чутото от мен пророчество не беше литературна измислица на жреците на маите, а чудовищна метафора на конкретни физиологични процеси, унищожаващи Кнорозов-Ицамна заедно с цялата, скрита в съзнанието му Вселена…
Не е късно — да се направи какво? Да се спаси ли? Как?
— Виждам, че вече започвате да осъзнавате кое как е… — отбеляза наблюдаващият моите колебания старец. — Това е много важно, защото ще ви се наложи не само да ми прочетете последните глави на книгата, но и да ми ги разтълкувате. Позволете да ви разкажа какво стана, преди да се озова в тази болнична стая. Може би това ще помогне… Всичко започна преди месец и половина. Мигрени, виене на свят… Дали кръвното не ми прави някакви номера, помислих си аз. Отиваш на лекар, описваш му симптомите, мислиш си, че сега ще ти предпише таблетки и ще те посъветва да се пазиш от преумора, а вместо това те изпращат на рентген и за биопсия. Гледаш доктора като пребито куче и жалко въртиш опашка: докторе, нали няма нищо сериозно, а? А той строго ти отговаря, че е най-добре изследванията да се направят веднага. Няма нищо по-лошо от тези няколко дни, които минават от момента на тази процедура до мига, когато се обаждаш, за да разбереш резултатите. Терзаеш се периодично ту от отчаяние, ту от надежда. Убеждаваш се, че всичко е наред, и намираш в медицинската енциклопедия десетки доказателства за това. Отново поддал се на мнителност, се мяташ като в задънена улица и коварната енциклопедия вече ти предсказва най-страшното. Не искаш предварително да плашиш роднините си и да притесняваш приятелите си и пазиш това в тайна, макар така да ти се иска да разкажеш на някого, защото тази тайна те гори, изгаря отвътре. А когато в телефонната слушалка ти казват: „Злокачествен тумор на мозъка“, ти се превръщаш в ходещ мъртвец. За умрелите — или добро, или нищо. Затова за научилите за твоето заболяване роднини думата „рак“ моментално става табу и това започва да се нарича само „заболяването“, сякаш така се увеличават шансовете за спасение — повече не се карат с теб, а се стремят само да те развеселят, да те отвлекат от мрачните мисли. Но ангелът на смъртта вече те е целунал по челото, заявявайки правата си, и печатът от неговите устни е виден за живите. Веселието става принудено, усмивките — престорени, гласовете — неестествено ласкави, а хората не искат да стоят дълго време с теб. А и ти самият се чувстваш прокажен, започваш да избягваш приятелите си, за да не ги обременяваш със себе си. Знаете ли, че слоновете, когато усетят скорошната си смърт, напускат стадото, отдалечават се в някакви особени за тях места и там умират. Маите неведнъж са ме спасявали. След като почина жена ми, аз се зарових в работата си. В индианците намерих своя последен пристан, когато разбрах колко страшно съм болен. Оставащите до операцията седмици реших изцяло да посветя на работата на моя живот. И попаднах в този дяволски капан, озовах се вътре в морфиновия сейф с кодова ключалка, за която ключ нямам.