— И вие смятате, че намерената от вас книга, този дневник на въображаемия конкистадор е и същият този ключ, който ще ви помогне да се спасите? А аз трябва да ви обясня скрития смисъл на посланието ли?
— Не зная със сигурност дали той ще ми помогне да се освободя. Но да се прочете и осмисли посланието — това е нещото, заради което съм на този свят. И онова, заради което ви извиках вас към живот.
— Тези земетресения… Това ехото на вашата болка ли е?
— Да. Но не само на физическата болка. Това още е и страхът от смъртта, и отчаянието. Когато диагнозата не ти оставя надежда, а лекуващият лекар казва, че няма смисъл да се прави операция, защото можеш да не я понесеш, и че химиотерапията само ще задълбочи страданията ти, настъпва един нов етап. Казваш си: след като на самонадеяната съвременна медицина не й е по силите да се справи с тази напаст, това още не значи, че всичко е загубено. Има и чудодейни лекарства от акулски хрущял и женшен, и екстрасенси, и пречистващи медитации. Но коленете ти треперят все по-силно и като не знаеш на какво да се опреш, ти ставаш набожен, макар и да си отричал като млад иконите. Натъпкваш едри банкноти в цепнатините на дрънчащите от дребни пари тенекиени църковни касички, ревностно се кръстиш пред опушените образи на светци, с рвението на разкаял се грешник си правиш цицини на челото от поклоните и тайно се надяваш, че в небесната счетоводна ведомост всеки момент ще направят баланса. Но Господ вече е решил, и в Книгата на Живите за следващата година твоето име не е написано. Лекарите отново констатират влошаване, избивайки от ръцете ти последната патерица. Тогава ти хвърляш предизвикателство на целия свят и с куража на камикадзе започваш да отричаш всичко, което става с теб — от начало до край. Крещиш на лекарите, подиграваш се със скръбните физиономии на роднините, искаш от приятелите ти, които са дошли да те подкрепят, да не се бъркат в чуждите работи. Бунтуваш се, докато ти стигат силите, но веднъж припадаш направо на улицата и тогава те закарват в клиниката — най-добрата, където против волята ти те урежда влиятелен приятел. И там вече, опустошен, прикован към системата, опиянен от обезболяващите, се потапяш в един безкраен кошмар, който можеш да осъзнаеш, но от който е невъзможно да се пробудиш… Изолиран от външния свят и заточен сам в себе си, търсиш възможности да обърнеш всичко отначало, търсиш спасение на всяка цена… Търсиш и не намираш. Блъскаш се, заслепен, в налучкване на изхода, но навсякъде се натъкваш на острите шипове на бодливата тел… Отговорете ми, къде е изходът? Какво да чакам?!
И така, на мен ми бе определена ролята на оракул, от когото очакваха окончателна, не подлежаща на обжалване присъда. На преводача, помагащ на подсъзнанието да пренесе нещо безгранично важно до разума.
Докато мълчах, съсредоточавайки се, старецът с треперещи пръсти отвори цигарената кутия, запали и въздъхна. А аз си припомнях страниците на преведените от мен последни глави и с все повече обреченост осъзнавах, че на мен не ми е съдено да му дам онова, което той разчита да получи от мен — утешение и надежда.
Той вдигна лицето си и аз разбрах, че няма да мога да го излъжа. Той беше от онези, които при екзекуция отказват да сложат черната превръзка, като искат да гледат в очите разстрелващите го. Късото му палто върху болничната пижама сякаш се превърна в генералски шинел, небрежно наметнат върху блестящия от ордени кител.
— Готов съм да ви разкажа всичко — изрекох аз, след като преглътнах. — Да влезем вътре, студено ми е…
Capítulo I43
Ние седнахме в неудобните, тесни кресла и като отворих папката, започнах да му чета последните две глави. Той внимателно, напрегнато се вслушваше във всяка моя дума; аз пък сякаш се бях превърнал в механично пиано, което бездушно свиреше партитура по перфорираните валяци: мислите ми бяха далеч. Аз за първи път видях това хитроумно и чудновато, плашещо и омайващо платно изцяло. Сега бях окончателно уверен, че всички части на историята са ми известни и всяко нещо е отишло на мястото си.
Учудваше ме единствено онази отстраненост, с която аз бидейки частица от тази въображаема вселена и нейния угасващ бог, можех да разсъждавам за очаквания край. Но дали не бях назначен именно затова за оракул, за да мога в нужния момент да свържа всичките части на неговата личност и да построя мостове между всички области на сумрачното съзнание, включвайки и неговия пъкъл? Дали не затова, че оставах единствената трошица от разсъдъчността в разпадащия се вътрешен свят на този човек?