Страшната болест прекалено стремително довършваше Кнорозов. Лудата, необуздана жажда за живот, клокочеща в стареца въпреки годините му, не му позволяваше да се примири с поставената диагноза, с мрачните прогнози на лекарите и на него просто не му стигаше време, за да се разбере със самия себе си — той все търсеше нещо, което би било способно да му даде поне сянка от надежда…
Но загрижените лекари, страхувайки се, че бунтарят ще си направи нещо, го повиха и го хвърлиха в наркотичното тресавище, с безцветни, лъжливи гласове обещавайки му операция и спасение, но знаейки, че скъпоценното време вече е пропуснато. Предаден и скован, старецът все по-дълбоко се потапяше в бездната на своите видения, предизвикани от митовете на маите, в които той в последните години се криеше от реалността, която ставаше все по-студена и чужда.
Обаче, вместо да спре течението на мислите му, болкоуспокояващото го обърна наопаки и проряза нови усукани русла. В безизходния и безкраен кошмарен сън, който умиращият старец трябваше да сънува заради всичките му участници, всички главни моменти на ставащото с него нещастие, коварните маи бяха заменили със собствени метафори и образи.
Някакви частички от неговото „аз“ все още помнеха за надвисналата над него страшна заплаха и изпращаха тревожни сигнали, пречупващи се в призмата на подсъзнанието и превръщащи се в глави на конкистадорския дневник, който едната същност на Кнорозов пишеше на другата…
Историята на болестта се преобрази във всемирна история, прогнозите на лекарите — в апокалиптични прорицания на индианските магьосници, а самият създател на илюзорния мъничък свят — в Ицамна, неговия безпомощен бог — покровител на безсилната наука и олицетворение на празната мъдрост.
Противодействието на онези страни от неговата личност, които искаха да знаят истината срещу онези сили, които прекъсваха всякакви попълзновения към разкритието й, животински вкопчвайки се в живота — в неговите сънища се въплъти в борбата на демоните на маите срещу желаещите да се докоснат до забраненото знание хора. Всички те бяха наказани за любопитството си и само аз се оказах неприкосновена свещена крава. На мен ми бе позволено да стигна до най-съкровените тайни, да приповдигна небесния балдахин и да поговоря с боговете.
И ето Ицамна-Кнорозов седеше пред мен, изслушвайки търпеливо последните глави на този дневник, след като бе постигнал онова, което искаше. Сега пред мен се разкри всичко докрай; аз можех да му поднеса истината, за която той жадуваше, колкото и ужасна да бе тя…
„И че предзнаменованието на края на света ще стане немощта на този бог, от която светът ще започне да го тресе.
И че когато той затвори очи за последен път, светът ще се потопи във вечна тъма.
И че когато започнат предсмъртните му конвулсии, цялата земя ще се загърчи от страшното сътресение на почвата и от разрушаването на планините, и от буйството на моретата.
А после ще настъпи краят.“
Избягвайки да откъсвам поглед от превода, страхувайки се да срещна очите на Кнорозов, аз тихичко подредих листовете на купчинка и не бързах да заговоря с него. Редовете на пророчеството бяха сухи и безжалостни, като вердикт на военния трибунал. Те не оставяха свобода на тълкуванието. Надявах се, че с това моят дълг ще бъде изпълнен и няма да ми се наложи да обяснявам на стареца, че дневникът, на който той толкова разчиташе, не му дава и сянка надежда.
Но Кнорозов мълчеше. И след минутна тишина започнах да се съмнявам, че той бе съумял или пожелал да разбере онова, което му прочетох. Какво пък… Значи, моята роля не беше още изиграна докрай; преди да падне завесата и да настъпи тъмнината, аз ще трябва още да произнеса написаните специално за мен заключителни думи. Трябваше да провъзглася края на един човек и края на цял един свят. Бях си глътнал езика; на два пъти си отварях устата, като имах намерение да започна, но не намирайки верните думи, си оставах безмълвен. В края на краищата аз неловко, трудно, сякаш тази кратка фраза се състоеше от дървени кубчета, запречили се в гърлото ми, успях да изговоря:
— Вие ще умрете.
Той не отвърна. Притеснен, аз все пак вдигнах поглед: дали ме чува?
Ицамна се извисяваше над мен, скръстил ръце на гърдите си, впил зъби в безцветните си устни и упорито поклащайки побелялата си глава. Да, аз не можех да му обещая спасение. Но препрочитайки и възстановявайки в паметта си дневника на конкистадора, отново и отново мислено връщайки се към думите на индианското пророчество, аз разбирах, че все пак неслучайно съм бил извикан за живот във въображението му. Аз можех да му помогна.