— Смирете се. Просто се смирете.
Не ми ли беше казвал той самият, че трусовете, разтърсили земята през последните седмици, са проекция не само и не толкова на телесните му страдания, колкото на смут в разума и чувствата му?
Ако аз наистина бях единствено лумване на невронни искри в мозъка му, на мен не ми е дадено да изцеля убиващата го болест, не ми е съдено да облекча мъките, гризящи тялото му. По силите ми бе само едно: да установя мир в душата му.
Безполезната борба го беше ожесточила, но той не искаше да се откаже от вярата във възможността да се спаси. Как да го убедя в това, че болката ще си отиде единствено когато той прекрати съпротивата си?
— Ръкописът казва, че светът има край. Човек е смъртен. Още в онзи ден, когато се появяваме на света, всеки от нас е обречен. Вие целия си живот сте посветили на изучаването на маите, но не сте схванали главната от мъдростите им. Помнейки за смъртта, те са преборили в себе си страха от нея. А ние отричаме смъртта, създавайки лекарства, диети и дихателни гимнастики, обещаващи да удължат съществуването ни поне още с ден, сякаш този допълнителен, измолен ден ще го изживеем по друг начин, не така бездарно и безсмислено, както всички други, отмерени ни дни. Но залъгвайки се с илюзиите на безсмъртието, ние само задълбочаваме своя ужас и своята болка в онзи ден, когато неотвратимостта на края става очевидна. Всеки от маите е помнел, че ще умре. Всеки е знаел, че ще загине целият свят. Това е предопределено. То е записано в пророчествата на маите, във всяка клетка от човешкото тяло и върху всяка тухличка, от които е изградено самото мироздание. Чак толкова голямо значение ли има точно кога ще настъпи смъртният час? Да, за да се говори така, се изисква огромна смелост; у индианците тя е възпитавана от най-първите години и не мисля, че раздялата с инстинктите им е била лесна. Но в замяна на това те са получили правото да живеят спокойно и да умират достойно. Като хора, а не като животни.
Спрях, готов да го изслушам, но Ицамна не ме удостои с отговор. Гледайки ме презрително и злобно, той продължаваше с несъгласие да клати глава, а въздухът около стареца се сгъсти и се наелектризира дотолкова, че ме отблъскваше от него. Случи се именно онова, от което се опасявах: моето тълкуване на пророчествата се оказа нежелателно, а самият аз — жалък и неубедителен в своите опити да го примиря с идващото. Той очакваше идването на влъхва, може би дори явяването на месия, но вместо това при него дойде съглашател, Юда, чийто глас звучеше в унисон с отреклите се гласове на предалите се лекари.
Как ще реши той съдбата ми, след като аз предреших неговата? Дали ще ме изпепели той сега с взора си? Ще нахлуят ли тук сега кръвожадните демони от неговите кошмари, за да ме разтерзаят? Ставах неугоден, а значи нямаше да ми се размине бързата разправа…
— Мога да ви помогна да намерите вътрешен мир. Да намерите покоя, който заслужавате. Да преборите страха. Да ви утеша. Да ви изповядам… За това съм тук — забързах аз, опасявайки се, че ако не успея да го разубедя, просто ще се разтворя във въздуха заради ненужността си.
— По дяволите изповедите!!!
От неговия гръмлив рев, отекващ като юкатански буреносен тътен, стените уплашено се нагънаха, а на мен ми се подкосиха краката. Едва сега аз започвах да вярвам — със сърцето си, а не с ума — че именно той е създателят и властелинът на съдбите на нашата малка абсурдна Вселена.
— На мен не ми трябва духовник! Аз не желая да се смирявам! Какво очаквах, какво търсех през всичките тези седмици?! За какво беше всичко това? Заради какво?!
Но аз нямах право да се отказвам от думите си. Зажумял и треперещ, готов за мигновена екзекуция, но упорит — като опикал се от страх, завързан за насмоления стълб и затрупан със съчки еретик в позорна роба, аз не можех да отстъпя. Защо да лъжа на Последния съд?
— Как можете да оставате така сляп? Та пророчеството дава точното изброяване на знаменията, предвещаващи краха на света. И всички те се осъществяват…
— Прочетете ми тези редове още веднъж! — заповяда ми той.
Подчиних се, надявайки се, че това ще му помогне да се вразуми. Но едва дочакал да завърша главата, той, малко смекчил тона си, поиска да я прочета отново. Като че ли бе чул в думите ми нещо скрито от самия мен. С повтарянето вече трети, пети, десети път на назубрения откъс от дневника бръчките на лицето му се разглаждаха, а въглените на гнева в очите му бледнееха, докато съвсем не изгаснаха.