— Горкият — най-сетне изрече той. — Ти така и не разбра нищо, но успя да го внушиш…
Учудено загледан в него, аз чаках обяснение.
— Те не казват срока! Те забраняват да се изчислява денят на гибелта на света. Знанието действително е присъда. Ако знаеш колко ти е писано, целият ти живот се превръща в очакване на екзекуцията в единична килия. Ами ако в пророчеството е направена поредната изчислителна грешка?! Не бива да се губи вярата. Ами ако аз мога да се излекувам?! Може пък операцията да завърши успешно! Нима не разбра главното в тази проклета история? Маите са изчезнали, защото сами са предрекли края си и безусловно повярвали в него, самите те са си го предопределили. Пророчеството не би се сбъднало, ако те сами не са го осъществили. Какво от това, че съм смъртен? Линията става отрязък, ако се ограничи от две точки. Докато няма втора точка, това е лъч, тръгнал от мига на раждането в безкрайността. Аз не желая да зная кога ще умра! И докато не зная кога ще настъпи моят час, аз съм вечен!
Струваше ли си да споря с него повече? Нима не казах всичко, което можех да кажа? Не направих ли всичко, което можех да направя? Склонил глава, аз внимателно пристъпих към изхода. Там, някъде невъобразимо далече долу доживяваше последните си дни моят свят и аз исках да успея да се сбогувам с него. Да мина по „Арбат“, да подложа лицето си на студения януарски вятър, да се умия с падащия в дланите ми сняг, да отъркам буза в сивата кора на посипаните със снежец тополи, да пратя въздушна целувка на Москва от „Воробьовие гори“… Още веднъж да си пусна плочите на Елингтън и Гудман, още веднъж да вдъхна гъстия аромат на прясно кафе, най-сетне, да се обадя на приятелите си от студентството…
Какво от това, че тази приятели ги няма и никога не ги е имало, както ме няма и не ме е имало мен, нито моите родители? Какво от това, че никога няма да разбера нито какво се намира на мястото на Мавзолея, нито как в действителност изглежда Жан-Пол Белмондо или Мерилин Монро, пък и съществували ли са те изобщо?
Не съм виждал и няма да видя друг свят, освен онзи, където на Червения площад е издигната жертвената пирамида на маите, където Москва я окупират уморените мъртви войници, където като фалшиви жълтици призивно блестят куполите на новопостроените църкви и по каприза на неведомо висше същество носталгират по миналото, опасявайки се от бъдещето… Светът, моделиран по образ и подобие на един-единствен човек, в чието тясно съзнание сме се сгушили всички, мислейки, че това е безграничната Вселена.
И аз обичам този свят такъв, какъвто го познавам. И аз искам да му кажа за това. Докато още не е късно…
Кнорозов ме спря на вратата.
— Чакайте. Ето, вземете първа глава. На мен сега вече тя наистина не ми трябва… И знаете ли какво? Благодаря ви. Ненапразно дойдохте. Можете да ме смятате за безумец, но вие ми помогнахте. Дадохте ми сили да се боря. И даже ако борбата ми е обречена, аз няма да отстъпя и няма да се откажа. И няма да се увличам по предсказания. Сбогом! — той ми протегна ръка.
Но преди да го напусна, погледът ми се спря върху окачените на стената снимки. Една от тях ме накара да се забавя.
— Кажете ми, какво прави на вашите снимки моето куче?
— Вашето ли? — уморено възрази той. — Не, това е моят пес, Кецал. Само че отдавна умря…
— Няма значение — аз кротко се усмихнах. — Моля ви, разхождайте го понякога. На него там му е скучно и така му се иска да потича…
— Зная… — усмихна се той в отговор — за първи път за цялото време. — Зная.
Асансьорът се срина в пропастта с невъобразим грохот и с такава скорост, че се изплаших дали не ме изпращат заради моето неверие в ада. Но не, само след няколко минути той ме докара отново в прашните музейни коридори. Дали защото Ицамна бе искрен, когато ми благодареше за помощта, дали пък защото друга Преизподня, освен онази, която ние привично обитаваме, не съществува.
Навън излязох през главния вход, като го намерих по стрелките. Бродейки по оживената улица, аз все обмислях нашия разговор. Кнорозов не искаше да ме слуша; та кой от нас бе разбрал правилно посланието на Каса дел Лагарто? Какво ни чака зад последната черта и струва ли си да се страхуваме от него?
Та нали целият човешки живот всъщност е едно бавно умиране. Умираме даже не ние самите — постепенно увяхва обкръжаващият ни свят. През първите години от живота ни и той се намира в разцвет. (Дали не затова детските ни спомени са така ярки?) Заобикалят ни близки създания — баща, майка, баби, дядовци, след тях идват приятелите от детската градина и училището, разцъфва първата любов. Именно тава са крайъгълните камъни, върху които се съзижда малката Вселена на всеки от нас. В детството и юношеството тя е напълно реална и осезаема, докато всичките ни скъпи хора заедно с нас пребивават сред живите. С всеки от тях ни свързват безчет тънички нишки: общи мисли, съвместно прекарани ваканции, леки, замайващи главата любови, протегната навреме ръка. Сплитайки се в едно със спомените и преживяванията, тези хора изтъкават копринената прежда на нашата действителност, на нашия свят, на нашия живот.