Но годините вървят и те — един след друг — ни напускат. Превръщат се в безплътни призраци и намират последното си убежище в нашите спомени. Опитвайки се да накараме родният глас да зазвучи поне за част от секундата в съзнанието ни, стремейки се да върнем от небитието очарованието на усмивката им, ние можем с часове да разглеждаме снимките им, но всичко е напразно. Болката от загубата на любимото същество не може да се преодолее, притъпява я само времето.
И с всяка нова смърт нашата Вселена все повече се измества в друго измерение — в плоскостта на нашите фантазии, в плоскостта на нашата памет. Тя остава в миналото, ние все повече живеем с днешния ден и все повече се потапяме във вчера, което неясно и разлято се е отпечатало в нашето съзнание.
Първи си отиват бабите, дядовците, умира кучето, което е било до нас, докато сме расли — и заедно с всички тях умира и нашето детство. Тяхната смърт е граница — след нея започва тъй наречената зрелост.
После идва ред на родителите; когато и те ни напуснат, това ще значи, че възрастният живот е свършил и ние сме замрели на прага на старостта. Най-накрая ще умре някой от отдавна побелелите училищни приятели или беззъбо, но с предишната игривост усмихващите ни се колеги от университета, най-накрая мъжът ни или жена ни.
Това е последният знак: време ни е да се готвим и ние. Защото почти целият наш свят, като загиващ огромен океански лайнер, се потапя в бездната на миналото. Тъмните води капка по капка изпълват каютите на спомените, населени с образите на колегите, казармените другари, фантомите на бащите и братята, на майките и сестрите… Ще нахлуят в разкошните банкетни зали, където отбелязваме малките си триумфи: успешно взетите училищни изпити, изстраданото постъпване в университета, любовните победи, сватбите и ражданията на децата, с години очакваните повишения в работата. Ще потопят и трюмовете, където са натрупани да гният черните часове на живота ни: ние бихме искали да ги заключим и заковем, но паметта ни има пролуки, чиито ръбове никога няма да се съединят.
В старостта ние много повече принадлежим на вчерашния ден, отколкото на настоящия. И облепената с пожълтели от времето снимки килия на Кнорозов-Ицамна, неговата болнична стая в кулата от слонова кост почти с нищо не се отличава от стаите, в които доживяват дните си другите самотни старци.
Те често не приемат новия живот, свадливо отблъскват настоящето, то не им е нужно, то нахълтва в щастливия акварелен свят на миналото им. Техният Титаник вече почти е потънал, но те не искат да го напускат. Застанали до ръждясалия щурвал, те настойчиво се вглеждат назад, в далечината. Те живеят в спомените си, техният свят почти окончателно се е преместил в измерението на призраците и илюзиите, където са живи родителите им, където може да се усети върху кожата грапавата длан на дядо им, който ги гали по бузата, и където все още се чува веселият лай на любимото им куче, което иска отново да му хвърлят пръчката, та тази радостна и проста игра никога да не свършва.
… Когато вълните на забвението стигнат до капитанския мостик и оближат краката ни, трябва само с достойнство да отдадем за последен път чест и мълчаливо да затворим очи. И тогава ние на свой ред ще станем онази граница, която ще отбележи края на детството за нашите внуци и начало на старостта за нашите деца.
Не мога да твърдя със сигурност колко време бях прекарал на аудиенция при Бога: часовник не бях взел. Ако се съди по мрачния небосклон, разреден единствено с мътна облачна суспензия, беше късна вечер, а може би вече и нощ. Обаче наоколо беше непривично многолюдно. Работниците и спасителите продължаваха да разчистват купчините от срутени сгради, а в палатъчните лагери, с които бяха обрасли разредените от земетресението улици, кипеше нездрава, трескава дейност. Явно гражданите се страхуваха да заспят, без да знаят дали ще могат да си отворят повече очите, ако ги затворят сега дори за миг. Какво пък, страхът им е простим, нали на тях не им беше известно онова, което знаех аз. А след моя разговор с Ицамна да им съобщавам за скорошния им и неминуем край аз някак си не исках.