Как ще прекарате вие останалите ви скъпо отброени часове? Какво ще правите, разбирайки, че вече няма да успеете да свършите всичко? Кои от отдавнашните ви мечти ще се опитате да осъществите?
На мен не ми е известно колко време още ще ми остане за завършване на моите земни дела; но сред тях беше едно, което не търпеше отлагане. Вече имах първата глава на дневника на Каса дел Лагарто. Онази същата, заради която беше погълнат от чудовищата нещастният преводач испанист, който вероятно бе надникнал зад разрисуваната декоративна фасада на мирозданието и беше открил, че то се рони на старчески трохи. Според кнорозовския съновник неговата смърт говореше за изключителността на съдържащите се в тази глава сведения. Чиновникът от бюрото за преводи безнаказано бе минал къде-къде по-голяма част от книгата, преди да дойдат за него. Вероятно само първите страници на дневника са стрували толкова, колкото всички средни глави, взети заедно.
Вкъщи нямаше ток; запалих свещ и си сварих кафето на газовия котлон. Тракайки с чашата върху чинийката, влязох в стаята и като внимателно оставих свещта на бюрото, с благоговение отворих кожената папка. Колко пъти трябваше да си фантазирам какво точно ще има на изгубените страници, първата от които бе увенчана с тежката „шапка“ на „Capítulo I“… И едва сега, преди заключителния акорд на небесния орган, на мен ми бе позволено да я прочета. Моят път свършваше точно там, откъдето започваше своето странствуване испанският конкистадор: в град Мани през априлското утро на 1562 година.
„Името ми е Луис Каса дел Лагарто. Произхождам от старинен благороднически род и моите предци са служили още на краля на Кастилия Фернандо и на царствената му съпруга Исабел I, и те ги знаели като верни васали, готови да дадат без колебание живота и душата си за короната. Роден съм в Мадрид и продължавайки традицията на мъжете в семейството, станах войник. Честният ни род обедня; търсейки слава, а повече от всичко средства за съществувание, достойни за благородник, аз, достигнал двайсет и осем години, реших да тръгна към Западна Индия, която за короната бе покорил сеньор Ернан Кортес, най-великият от завоевателите. Така пристигнах в Юкатан, където и служих около пет години, усмирявайки индианците и способствайки за укрепването на властта на краля и папата. Там аз се сприятелих с монасите, които заздравиха знанията ми по грамотност, благодарение на което аз сега мога да запиша тези редове. Там с мен произтече преудивителна история, която аз с помощта на Господ, ще разкажа в настоящото съобщение.
Че Юкатан, който по-рано смятаха за остров, в действителност се явява част от недостатъчно изучен материк. Че земята там е равна, лишена от хълмове, заради което лошо се вижда от корабите, и че само в местността между Кампече и Чампотон се виждат хълмове, най-големият от които се нарича Лос Диаблос, за което название има най-зловещи причини.
Че бреговете там са също така равни и ниски, при недълбоко дъно, от което големите кораби не могат да дойдат по-близко до тях и се движат на известна отдалеченост; самото пък дъно е тинесто, затова ако се случи така, че корабът да бъде изхвърлен на брега, загиват само малцина. Обаче под тинята има скали и шисти, които често повреждат корабите.
Че земята на Юкатан е населена с индиански народ, които се наричат маи. Че този народ е бил в древността велик, за което и досега напомнят съоръжените от тях постройки; ала се случило така, че повярвали на своите жреци и предсказатели, които му предричали денят на Страшния съд да е по-рано, те в обозначения миг напуснали своите градове и загубили паметта си. Че в наши дни испанците ги приобщиха към Христовата вяра, с което ги опазиха от нови изкушения, но им и попречиха да помнят заветите на прадедите си.
Че войникът, пишещ този дневник, по волята Господня се оказа въвлечен в събития, открили му потайни знания на индианския народ, сред които е най-великото — известието за бъдещия край на света и неговите верни признаци, а също така и прочие предсказания. Че тези тайни са записани в древната индианска книга, наричана «Летопис на грядущото», с която аз се сдобих в моя поход навътре в Юкатан в 1562 година.
Че някой си Диего де Ланда, францискански монах, настоятел на манастира в град Исамал, който се ползвал с поддръжката на губернатора и с благоволението на Генерала на своя орден, дочул за тази удивителна книга от свои доверени хора. Че и онези индианци, които той кръстил, и онези, които той подложил на мъчения, еднакво му казвали, че по-свято писание от тази книга няма, и по-важно от скритите в нея истини за знанието няма, тъй като в нея е заключен целият свят от началото до края.