И че той сметнал тази книга за крамолна и светотатствена, понеже се намесва в Божият промисъл и е доста опасен, понеже, предопределяйки събитията, на които е съдено да се случат, доказва на индианците, а и на испанците също така, че не е в ничия власт, даже в Божията, да се промени предначертаното.
Че, боейки се, че този летопис ще попречи не само на положението на испанците в Юкатан, но и, преведена на кастилски, може да посее смут в сърцата на всички католици в Европа, решил да я унищожи. Обаче да каже пред людете, че такава сатанинска книга съществува, той не се решил; главното, не знаел нито как изглежда, нито къде да я търси.
Че тогава убедил този брат Диего де Ланда другите монаси, и губернатора, и офицерите, че докато остават у местните жреци всякакви ръкописи, също така и идоли, индианската вяра в Иисуса Христа и Пресветата Дева Мария ще си остане плитка като крайбрежните води на Юкатан. И че причина за това станал случай, когато брат Де Ланда открил окървавени истукани, на които индианците уж принасяли жертви в Мани.
Че изпратил той отряди испанци във всички околни индиански поселища, и те иззели пазените там старинни книги, и заедно с това и дървените идоли, и прочие вещи, които се използвали от езичниците за служене на техните божества. Че на всички тях било наредено да карат иззетото в Мани, а при невъзможност да се доставят сатанинските тайнописи във францисканския манастир да се горят на място.
Че в една от тези експедиции бях изпратен и аз, и довереникът на брат Де Ланда, брат Хоакин Гереро и сеньорите Васко де Агилар и Херонимо Нунес де Балбоа и освен нас още четирийсет испанци и индиански водачи. Че нито на мен, нито на другите двама сеньори за истинската цел на нашия поход брат Де Ланда нищо не каза, а съобщил за нея само на брат Хоакин Гереро.
Че всички индиански ръкописи, които в изобилие бяха докарани от войниците в Мани на 12 юли 1562 година от Рождество Христово, брат Диего де Ланда изгори, като направи най-голямото аутодафе от които и да било от вижданите в Юкатан. Че замислено било то единствено, за да се унищожи «Летописа на грядущото» И че след това аутодафе не остана у индианците повече нито една книга, и така се увери брат Де Ланда, че търсеният ръкопис е бил унищожен сред другите.
Ала че книгата, която той искал да изгори, беше спасена. И че Божият промисъл, според който тя трябвало да бъде съхранена за днес живущите и за техните деца, и за децата на техните деца, и за внуците на техните внуци, осъществен беше чрез моите ръце. Че светият този ръкопис, предаден ми от индианските жреци, аз успях да опазя и да доставя в Мадрид, където го и скрих в кралските архиви.
Че аутодафето, което направи заслепеният от своето рвение брат Де Ланда, аз наблюдавах, преоблечен в дрехите на търговец и променил лицето си до неузнаваемост. Че на изгарянето видях аз и брат Хоакин, човек, коварен като змия, и също така жизнеспособен — единственият, който освен мене се върна от нашата експедиция.
Че самият аз успях да се върна обратно в Мани жив единствено благодарение на помощта на верния ми приятел, индианеца Хуан Начи Коком, и водачи от маите, които ме водеха, минавайки през всички опасности, по потайни пътеки; на брат Хоакин обаче няма как да не му е помагал самият дявол.
Че след това с най-скорошната каравела се отправих обратно в родната Кастилия, където от поднесените ми от маите щедри дарове, сред които бяха и златни украшения, се сдобих с имение за себе си и до днес живея в мир и покой.
Че бурите пощадиха и кораба, с който аз пътувах от Юкатан към Испания, и по-нататъшния ми живот: като пазител на индианските предсказания аз надеждно съм опазван от Господа от всякакви напасти.
Че, съхранявайки паметта за бъдещето, аз не само знам, че светът има свършек; аз помня и за това, как са се излъгали маите, като са предвардили своята гибел. И че знамения, сходни с предсказаните, вече са се явявали преди, въвеждайки нашите предци в заблуда и в изкушение. Че помня аз за това предупреждение да не се правят опити да прочетем своята съдба, което предупреждение ни правят потомците на древните индианци.
Ибо в съзнанието за неизбежността на края е спокойствието, а в неизвестността е надеждата; а с неизвестността и с надеждата живее човек. И в навечерието на края на света той ще лелее надеждата, защото така е създаден. Разделилият се с нея пък се обрича преди време. За да разбера това, аз и бях изпратен от Господа в Юкатан с експедицията, за която ще разкажа по-долу.“