Выбрать главу

Ето това е всичко. Пръстенът на повествованието се затвори. Какво е станало по-нататък, аз вече знаех.

Леко положих листовете на бюрото и се вслушах. Измина немалко време, докато успея да се преборя и да препиша на чисто Първа глава, обаче нови спазми от катаклизма не последваха. Напразно чаках, представяйки си, че съм замрял в засада паяк, аз се опитвах да усетя и най-леките вибрации на стените. Земята май я отпусна… Дали ще е за дълго?

Стенният часовник твърдеше, че е десет и петнайсет. Каква невероятна глупост! Явно при някой от трусовете се е повредил механизмът и зъбните колелца са се заклещили, приковавайки стрелките към мига, когато е започнало земетресението: навън се кълбеше все същата тежка мъгла. Единайсет вечерта според всичките ми сметки вече отдавна е минало, а за десет сутринта навън беше прекалено тъмно.

Обаче когато след петнайсетина минути неспокойно блуждаене по къщи аз отново хвърлих поглед към циферблата, малката стрелка се бе спуснала надолу точно с четвърт обиколка. Часовникът отново тръгна? Забавно.

И тук в ума ми проблесна нещо… Спомен? Мисъл? Нещо ярко, като първи миг от дежа вю и също толкова ефимерно, мимолетно. Сграбчих този образ и внимателно, сякаш той се държеше на косъм, готов да се скъса всеки миг, го потеглих към себе си… Нещо свързано с индианските обреди… Боже!

Вцепених се. Коленете ми се подгънаха, коремът ме сви, слепоочията ми подпухнаха от извиващите се змийчета на вените. Страхувайки се от онова, което ще видя, извадих от чекмеджето електронния си часовник със скъсана каишка. Той винаги оставаше неподкупен и равнодушен към всякакви сътресения. И показваше точно толкова, колкото и стенният, толкова, колкото и Кремълският часовник, колкото и всеки друг точен часовник в този град.

Действително до единайсет сутринта оставаше вече съвсем малко и все пак навън беше задушен, непрогледен, невъзможен здрач.

Разплисквайки горещия восък, аз се спуснах към полиците с книги, където се правеше на заспал Е. Ягониел. Да, той бе готов да ми разкаже още веднъж за странния и омагьосващ ритуал, който провеждали юкатанските индианци веднъж на петдесет и два хааба, когато Вселената замира на ръба на пропастта. За онези страшни пет дни, в които земята се оставя на милостта на чудовища и бесове, когато хората, притихнали, наплашени, се крият по своите колиби и дворци и не се осмеляват да излязат извън вратата. Защото за пет безкрайно дълги дни духовете на смъртта са отвързани и се скитат по света, алчно надничайки през прозорчетата на човешките жилища. А в края на това изпитание издържалите го трябвало да се сблъскат с още едно, много по-сурово. Докато препрочитах описанието на обредите и си припомнях смисъла им, измина още около половин час, но небосклонът си оставаше все така черно-сив, възмръсен, непроницаем. Повече тълкувания не ми бяха нужни, Ягониел ми обясни всичко. Макар припадъкът, който огъваше Земята в болезнена агония, да бе усмирен, това не означаваше отмяна на присъдата. Напротив… Сетих се за онази отпуснатост, в която изпада тялото на екзекутирания с електричество, след като токът вече е изключен.

Какво пък… Оставаше ми само едно.

За моя последен поход аз се приготвях солидно, сякаш тръгвах на експедиция за Северния полюс. Термос с чай, топли дрехи, химикалка и топче чисти листове, две опаковки стеаринови свещи. Още един пуловер: там, горе, сега сигурно е много ветровито…

Изкачвайки се към десетия етаж по стълбите, аз долепвах ухо до вратите на съседите. Навсякъде бе тихо; само в два апартамента приглушени разговори се редуваха с тихичък детски плач. Мрачната тържественост на тези минути усещах не само аз: хората се страхуваха да говорят високо и да напускат укритието на родните стени, чувствайки причакващите ги във външния свят демони. Аз обаче не се страхувах от тях: какво значи срещата с духове в сравнение с онова, което предстои да срещне целият свят в близките часове?

Ключалката и милиционерската пломба, които ми затваряха изхода към покрива, счупих лесно. Повечето закони и правила, изпълнени със значение в обикновено време, в навечерието на Апокалипсиса губят всякакъв смисъл. Вятърът на вечността отскубва от човека цялата???, наслоени от обществото люспи, всичките налепи от крастата на цивилизацията, оставяйки го първичен, гол и беззащитен — сам със себе си и със света, сам срещу боговете и срещу смъртта.

Въпреки очакванията ми на покрива почти не беше студено. Гъстите сиви парцали на облаците, дебело очертани с маслени бои върху черното платно на небето, бяха застинали, а божественото дихание, обикновено подхващащо ги и гонещо ги надалече, бе секнало. Като че ли пред мен наистина бе мъртва картина.