Огледах се.
„Сталински“ десететажен блок в днешната, натъпкана с хормони за растеж Москва, не можеше да осигури господстваща височина, както беше преди двайсетина години. Но макар и да ми се искаше по-хубава площадка за оглед, за да видя пръв пристигащите ангели на Апокалипсиса, Ягониел ясно предписваше на желаещите да съзерцават края на света, да заемат места по покривите именно на своите жилища, а аз нямах намерение да нарушавам проверените през хилядолетията ритуали. И при това оттук изгледът към града все пак беше доста добър.
Почти цяла Москва бе останала без ток, само на няколко места, вероятно снабдени със собствени генератори, проблясваха електрически оазиси. Лепкавият мрак лениво миеше тежките грамади на арбатските сгради, течеше се по линията на изровеното „Садовое колцо“, разбиваше вълните си в подножието на сталинските здания, които като грандиозни сватбени торти се извисяваха над останалите постройки. Тук-таме се суетяха светулките на колите, безразборно бутайки се в невидимите отгоре препятствия и опитвайки се да минат по изкорубения асфалт.
Приближих се до самия край на парапета, седнах и като провесих крака надолу, обърнах лицето си на изток. Сигурно вече беше около обяд, но хоризонтът си оставаше също така пуст и черен като в безлунна нощ. Дали ще дочакам изгрева? Вероятно за юкатанските индианци, които в края на всеки полувековен цикъл също така нетърпеливо са очаквали появяването на небето на отслабения Ах-Кинчила, всяка секунда многократно се е удължавала, правейки очакването безкрайно.
Аз зная, че краят е неотвратим. Имах всички знамения на Армагедона и съм уверен, че правилно съм ги изтълкувал. И остава само да дочакам последния, заключителен удар, който ще срути небесата върху земята и ще стрие на прах всички хора до последния човек, и всичко, създадено от тях, и самия спомен за тях, и ще спре времето.
Аз зная, че умиращият Бог, отчаяно борещ се с поглъщащия го недъг, е обречен. Че от обятията на Морфей може да се освободиш, но морфинът никога няма да разтвори своите обятия и да пусне Кнорозов. Че аз, картоненият статист на неговите видения, заедно с цялата заобикаляща ме Вселена зазидан в единичната килия на съзнанието му, ще погина в същия миг, когато умиротворено се опънат бръчките на челото му и кривата на кардиограмата му.
Аз зная, че този Апокалипсис ще отмине незабелязан. Колко такива невъобразимо богати, увлекателни, безкрайни Вселени се раждат и загиват всеки ден, така и не намерили своите летописци, оставяйки спомен за себе си единствено в статистиките и върху надгробните камъни, където главозамайващият човешки живот, чиито предели той не е могъл да постигне и дори не ги е запомнил, ще се свият до две сухи дати.
Човек е смъртен.
Но защо тогава аз все още седя на покрива на старата арбатска сграда, седя вече толкова часове, че ми стигна времето да запиша цялата тази история, и все се вглеждам, до болка в очите се вглеждам в далечината, зад хоризонта, безкрайно очаквайки, че светилото ще изгрее все пак над земята и ще разпръсне мъртвешката тъма?
Дали не защото на човека, идващ на този свят за малко по-голям срок от онзи, който е даден на пеперудата еднодневка, му се дава сходна с нейната утеха: лекомислие и неведение. Тази нелепа илюзия за безсмъртие е всичко, което му е било дадено в замяна на отнетия му вечен живот в райската градина. Затова не е възможно да я отнемеш от човека, както е невъзможно да се унищожи надеждата, прорастваща въпреки всичко и в най-изсушената душа.
… Намирам се тук вече цяла вечност и съм готов да остана на това място още толкова. И няма да напусна своя пост, докато не видя как през кълбата буреносни облаци, някъде невероятно далече, ще пробие първият мъничък лъч на вдигащото се от смъртния одър Слънце.