След като се настаних на пода с чаша чай пред разтворения атлас и взех за всеки случай и „Тайните“ на Кюмерлинг, където имаше един-два схематични плана на местността с отбелязани древни градове и археологически забележителности на маите, аз заедно с отряда от петдесет испански войници поех на път от Мани към неизследваните области на югозапад.
Към момента, когато излязохме от древната столица на маите, карти на Юкатан, естествено, вече съществуваха. Ернан Кортес десетилетия преди това бе покорил населяващите Мексиканската долина ацтеки, като беше противопоставил на зверската им жестокост и коварство още по-голяма жестокост, хитрост и вероломство, а след това още дълги години бе пътешествал по Централна Америка, потушавайки метежи, грабейки и провъзгласявайки сред езичниците властта на испанската корона и католическата църква.
Кюмерлинг освен това бе писал и за някой си Педро де Алвар, за когото, между другото, споменаваше и авторът на превеждания от мен отчет. Този конкистадор се бе прославил със завоеванията си на индианските племена на Гватемала и май на Хондурас, откъдето, прехвърляйки се през Андите, също така бе стигнал до Юкатан.
И с единия, и с другия бяха пътешествали картографи, така че за четирийсет години някои от тези земи бяха доста добре изучени. Но на юг от Мани явно започваше такъв пущинак, че нататък крайно неохотно са тръгвали дори коренните обитатели на полуострова.
Когато аз още веднъж прочетох втората глава на отчета, която беше на бюрото ми, а след това я сверих с картите в „Тайните“, започна да ме обзема смътно безпокойство. Опитвайки се да разбера всичко докрай, аз отново прелистих Кюмерлинг, внимателно съпоставяйки всички показани от него планове с разстилащата се върху огромните страници на атласа жълто-кафява обширна, гладка повърхност на Юкатан, на юг леко набраздена от планински разклонения.
Напразно.
По тези места, където Хуан Начи Коком и Ернан Гонсалес водеха трийсетте останали живи испанци, нямаше никакъв старинен град, нито дори индианско селище, поне малко от малко достойно за споменаване. След селото с име Хочоб, което съвсем лесно открих на картата, нататък цивилизация, изглежда, изобщо не бе стъпвала.
Дори в двайсети век тези територии са били слабо усвоени; а в шестнайсети век там, където и да погледнеш, вероятно се е точела само първобитна, дива селва, разпростряла се на стотици квадратни километри, цедяща десетки мътни речици и гнили блата, таяща невиждани опасности и готова да погълне всеки, който би се осмелил да навлезе в пределите й.
„Клопка!“ — едва не извиках аз.
Индианските водачи не са могли да не знаят за това; предшествайки предателството на Иван Сусанин, те водели доверилите им се чуждоземци към неизследваните и гибелни земи, готови да погинат там заедно с тях или да се опитат да избягат, като изоставят испанците на произвола на съдбата. Хуан Начи Коком е лъгал и сълзите му са били блъф.
Но какво е могло да накара приелите християнството индианци, на които настоятелят на Исамалския манастир се е доверявал като на собствените си деца, да се съгласят да изпълнят поръчението му, за да го предадат и него, и изпратените от него хора? Сусанин е жертвал живота си, спасявайки от завоевателите и друговерците царското семейство; зад самоубийствената измяна на мелеза Ернан Гонсалес трябваше да се крие някаква тайна къде-къде по-мрачна и опасна.
Много бих дал тогава, за да предупредя за това двамата командващи отряда конкистадори. Всъщност, ако бях член на тяхната малка войска, те точно така, както и други съмняващи се, биха ме обвинили в разпространяване на опасни слухове и биха ме били, за да не посмеят и други; ако пък би ми дошло наум да настоявам, можели са и да ме обесят.
Обаче над главите на отчаяно изсичащите път през храсталаците испанци все по-ясно се сгъстяваше някакво зло. Гнетящото предчувствие, което ме бе обхванало, постепенно се предаваше и на командирите на отряда, но те нямаха картите на Кюмерлинг и Световния атлас на Академията на науките, за да разобличат изменниците. Започнали са да се колебаят, когато са навлезли прекалено далеч, когато сигурно вече и не са можели да обърнат назад и им е оставало само, разсичайки лианите с мачете, да вървят навътре през пущинака напред към съдбата си.
„Че на следния ден по време на нощуването в лагера в тъмнината ни нападнаха индианците и се биеха яростно, и не се уплашиха даже от залповете на аркебузите; и че трима войници — Луис Карбальо, Франсиско Самарано и Франсиско Куро, успяха да поразят смъртоносно и още четирима да ранят; и че освен тях установихме липсата на още двамина, Хуан Гарсия и Педро Велес, които изчезнаха, вероятно взети в плен за жертвоприношения.