Или те наистина са вярвали в това, „колко важно е да го изпълнят за вярата и за положението на испанците в Юкатан“, вярвали са дотолкова дълбоко и искрено, че са били готови да рискуват главите си за вярата?
Но колкото по-нататък четях бележките, толкова повече ми се струваше, че всички герои на тази странна история попремълчават нещо важно, нещо такова, което наведнъж би сложило всичко на мястото му. Може би брат Диего де Ланда е научил от свои хора за някакво съкровище? Да речем, някой облицован със златни листове храм, потънал в листака на сандаловите и махагоновите дървета в някоя скрита от очите долчинка насред безкрайната селва?
Тогава цялата експедиция придобива съвсем друг смисъл — манускриптите, които е трябвало да докарат в Мани, са били само прикритие на дръзката авантюра, замислена от настоятеля на францисканския манастир, комуто верни хора са разправили за несметни богатства, скрити в непроходимите гори на юга на полуострова. Избира няколко надеждни и алчни за злато главорези, осигурява им петдесетина войници и ги изпраща за съкровището.
Като откършиш от покрива на белокаменна пирамида само няколко такива скъпоценни листа, в родината си, Испания, за тях можеш да купиш обширно имение, най-сетне да заживееш както това се полага на един благороден сеньор и дворянин, и повече да не скиташ, облян в лепкава пот по проклетите храсталаци, да се върнеш най-сетне вкъщи и да се ожениш за някоя морна белокожа графска дъщеря и единствено в непристойни разговори с приятели да си припомняш тръпчивата миризма на дребните индианки…
В своя отчет неизвестният конкистадор не бе споменал такова нещо — във всеки случай досега — за да утаиш??? съкровища, с които си се сдобил с цената на няколко десетки човешки живота, трябва да разсъждаваш така: по-малко завистници — по-малко врагове.
Ами брат Де Ланда? На него също ли му се е полагала част от награбените богатства? На него или на францисканския орден — защо не? Средства за разширяване на манастира или за строеж на нов. Брат Хоакин е бил изпратен с шайка разбойници, за да брани интересите на ордена: на тях не можеш да се довериш, стига само да се обърнеш с гръб — веднага ще ти забият ножа чак до дръжката. Да се уповаваш в случая на честта и благородството им няма смисъл, щом видят покрива на тайния храм, бляскащ в залязващите лъчи, веднага ще забравят и за дълга към своя брат Де Ланда, и за Пресветата Дева. Знаем ги ние тия пройдохи.
Или не е така? Може би за самия Диего де Ланда търсените манускрипти са били действително ценни, а конкистадорите е примамил, като им е обещал приказни съкровища, здраво зазидани в тайна камера на един от полуразрушените храмове заедно с нелепите, направени от велурена кожа и нагънати на хармоника книжки на маите. Донесете ми само манускриптите, останалото е — ваше!
Ами индианските водачи? Опитвали са се да запазят от разграбване и оскверняване древните светини на своя народ? Вероятно…
Усещах същото, което трябва да чувства един археолог, когато множество разноцветни парчета, изкопани от него край развалините на някоя пирамида на маите, след дълги часове къртовски труд започват да се подреждат в осмислена и спираща дъха картина на старинна мозайка.
Преди да загася лампата и да легна да спя, аз за всеки случай обърнах последната страница, проверявайки дали там не е останало още нещо, което не съм успял да прочета.
„Че на следния ден, след като при мен дойде Ернан Гонсалес и говори с мене; и че при тази беседа аз разбрах, че брат Диего де Ланда не ми е казал всичко за нашия поход. И че чутото доста ме разтревожи; и за това ще бъде разказано в Глава четвърта на настоящото съобщение.“
El Cenagal4
Моето мъртво куче така и не дочака полагащата му се разходка през тази нощ — бях прекалено зает с мислите за онези тайни, които криеше селвата, и за онези, които пазеше от простодушните конкистадори брат Диего де Ланда. Сънувах съвсем друго.
Грамада от високи пирамиди, всяка от чиито стени е разсечена на две от стълби, които водят стръмно нагоре, към плоския връх, където се намира олтарът — стъпала към небето, към боговете. Прилепи, на гроздове, висящи от тавана на титанични дворци от бял камък, построени от хиляди обречени роби без помощта на колелото и скрипеца и напуснати от обитателите им за един ден, без видими причини. Украсени с йероглифи стени, изсечени в камъка маски на чудовища, герои, божества и демони. Малка площадка по средата на изкачването на гигантската пирамида, където се открива врата, превърната от каменоделците и скулпторите в разтворената паст на Небесния Змей.