Събрани наоколо, смугли хора в странни дрехи, със златни обръчи на главите. Разпрострян върху жертвеника, обезсилен и сломен от упойваща напитка, пленник, с безсмислен и блуждаещ поглед. Монотонното мърморене на облечените в подобие на туники жреци — то става все по-високо, все по-страшно…
Острият камък се спуска надолу със замах, влиза между ребрата, разкъсва плътта. Още един удар — и гръдният кош е разтворен, плиска кръв, изскочилите очи на пленника се забулват със смъртоносна пелена, гърлото с хриптене бълва навън яркочервена пяна, но той е още жив. Зашиването се извършва по строги канони, за вековете ритуалът е толкова огладен, колкото е изострен жертвеният камък. Дяволското изкуство се състои в това — принасяният в жертва да не умре преди ребрата му от лявата страна да изпращят и да открият още туптящото сърце. Нещастникът ще напусне живота едва когато тази пулсираща, трепереща, задавена с кръв буца бъде изтръгната от ръката на жреца и хвърлена в специален съд. Тялото, току-що изпънато от конвулсия, като тетивата на индиански лък, а сега омекнало, окървавено, изтърбушено, превърнато в торба смет, бива захвърлено надолу по стълбите, откъдето ще го извлекат слугите.
И още нещо… Лицето на пленника — доколкото имам възможност да го разгледам през слоя мръсотия и кръв — е бяло. А още — адамовата ябълка, мощната шия и вирнатата брадичка са гъсто обрасли с брада.
Седнах в леглото. Сърцето ми лудо биеше в гърдите, сякаш току-що са се опитали да го изтръгнат. Възглавницата ми беше влажна и студена от пот. Стаята с високия четириметров таван изведнъж ми се видя прекалено тясна, искаше ми се да разтворя широко прозореца. Няколко минути убеждавах сам себе си в абсурдността на такова желание, после скочих, дръпнах резето на прозореца и блъснах рамките. Вътре нахлу влажният и изстинал есенен въздух, две глътки от който ми стигаха, за да изтрезнея от сънувания кошмар.
Навън вече започваше посърналият ден; небето бе заприщено от раздърпани сиви облаци, през които едва прозираше кръгчето на умореното есенно слънце. Десет сутринта. Обикновено ставам към три часа, но днес няма да заспя повече. А може би просто се залъгвам, защото се страхувам да се върна в онзи сън, ако все пак успея да задремя.
В главата ми все още се люлееше мътната утайка от откъслечни видения и като мушнах крака в пантофите, се повлякох към кухнята, за да я размия с кафе. Утринното кафе беше за баба ми също такъв ритуал, както за маите и ацтеките — човешките жертвоприношения. Тя пристъпваше към варенето на кафе като познавач: ако извършваш едни и същи действия всяка сутрин в течение на шейсет години, ще придобиеш определена рутина. Естествено, че никакъв нес боклук — само на зърна, арабика. В миналото, благодарение на приятелските връзки с Куба, в килера й винаги имаше няколко огромни, боядисани в бежово и кафяво, метални кутии с кафе. Наричаше се експресивно и напълно по кубински — „Cafe Hola!“. Една от тези кутии открих, когато се нанесох в това жилище, още запечатана — може би в случай на нова световна война. Ароматът, разбира се, отдавна бе изветрял, зърната трябваше да изхвърля в кофата, но кутията измих и запазих. Сега съхранявам запасите си само в нея и когато сутрин отварям кутията, вдишвам ароматния мирис на кафе — в памет на моята баба.
Тя ми беше оставила целия си арсенал — дървената ръчна мелничка, жълта медна каничка с тясно гърло, малки порцеланови чашки с рисунки по китайски народни мотиви. Най-много ми харесва да меля кафе: изсипваш го във фунийката и започваш, като на латерна, да въртиш тежката месингова ръчка. Отначало тя се превърта бавно, трудно, но когато зърната започнат със скърцане да се превръщат в ароматен прах, става все по-лесно да въртиш дръжката — значи е време да добавиш още зърна във фунийката. А после трябва да извадиш онова трогателно дървено чекмедженце отдолу и да изгребеш от него целия кафеен прах в кафеника. След като сложиш кафето на огъня, ти е строго забранено да се отлъчваш, в противен случай вместо тържественото отпиване на ободрителната напитка, ще трябва да търкаш печката.
Когато най-сетне всичко е готово, удоволствието от такова кафе е несъизмеримо по-голямо, просто защото заради него вече си свършил толкова работа, че сега би било грях да не му се наслаждаваш. Баба беше права — след такова кафе кой ще си помисли за някакво си нес кафе на гранули? Аз дори електрическата си кафемелачка изхвърлих.
Кафето имаше и още едно важно качество: докато го приготвяш, можеш изцяло да се посветиш на простичките механични движения и едновременно с това да занимаваш мозъка си с полагащите се към тях прости механични мисли. С всяко завъртане на дръжката на мелничката студената мъгла, останала в паметта ти от сънувания кошмар, се свиваше, а когато от сложения на веселия син пламък кафеник тръгне зашеметяващият аромат, действителността окончателно надделява над бълнуванията.