Че прехраната за нас и за войниците, и за водачите стигаше: карахме с нас сушено месо и сухи питки и понякога водачите събираха за нас в гората ядливи плодове, няколко пъти отиваха на лов и ни носеха убити маймуни-ревачи, а на четвъртия ден убиха със стрела елен, чието месо ние справедливо разделихме между войниците, а ловците получиха два пъти повече.
Че на петия ден от пътуването ни, когато отрядът ни спря за почивка, при мене дойде и седна един от водачите, Гаспар Чу, и шепнешком ме попита знам ли аз, защо брат Диего де Ланда ни изпрати в този поход. И че помнейки за предпазливостта, аз отговорих, че ни е наредено да намерим някакви книги и да ги докараме с нас в Мани, а за друго аз не знам. И че Гаспар Чу дълго ме гледа, а после си отиде, и на мене ми се стори тогава, че той ми няма вяра.
Че на другия ден, когато пътувах на опашката на отряда, последен, и следях каруците, към мене се обърна друг водач, мелезът Ернан Гонсалес, и като ме помоли да поизостана, така че другите да не ни чуват, ми съобщи, че в някои области на маите, в частност в Майяпан, Яшун и Тулум, испанските войници горят индианските книги и идоли. И че този Ернан Гонсалес ме попита защо те постъпват така, и дали нямам и аз подобно нареждане. И макар аз и да се досещах сега защо брат Диего де Ланда ни изпрати в този поход, все пак отвърнах на втория водач така, както и на първия, като му казах, че да паля манускрипти и статуи брат Де Ланда не е искал от мене, а само ми нареди да ги докарам цели и невредими в Мани, а защо, на мене не ми е известно.
Че на следващия ден, беседвайки с моите компаньони, сеньорите Де Агилар и Нунес де Балбоа, аз открих, че нашите индиански водачи са питали същото и всеки от тях, ала нито единият, нито другият знаели за целите на нашата експедиция повече от мене; аз пък, като следвах нареждането на брат Де Ланда и се вслушах в гласа на моя ангел хранител, не започнах да им разказвам за своите догадки. И че по-късно се изясни, че моите догадки са били верни само частично, истината се оказа много по-невероятна и мрачна, отколкото смеех да си помисля…“
Отместих настрана листовете и речника и погледнах часовника: стрелките показваха един и половина през нощта. Гърлото ми беше пресъхнало; в средата на работната вечер, някъде към единайсет, аз обикновено пия чай. Станах от бюрото и заплувах през полумрака на жилището си към кухнята.
Вечерният чай за мен е цял ритуал, който освен всичко друго, ми дава възможност двайсетина минути да забравя за тайнствата в устройството на пералните и за неустойките при срив в доставките на пилешки бутчета.
Водата слагам да заври на газовата печка. Чайникът ми съответства на апартамента — също стар, невероятно уютен — червен с бели петънца, емайлиран, с широк чучур, на който, преди да сложиш водата да кипне, трябва да нахлузиш блестяща свирка. За да го свалиш от котлона и да вдигнеш капака, си има специална тегелирана кухненска ръкавица — също червена. Чаените листенца ги гребвам от хартиения пакет със сребърна лъжичка с усукана на спирала дръжка и ги изсипвам в донесения от Ташкент още преди войната от някого тъмносин порцеланов чайник за запарка, украсен с хитроумни златни орнаменти, ръчна изработка.
Слагат се две лъжички нарязани чаени листенца в измития и идеално подсушен чайник, заливат се отгоре с вряща вода, поставя се капачето и се чака десет минути. Изпод капачето и от чучура започва да излиза благоуханна пара, тя гъделичка ноздрите, но не бива да се бърза: чаят още не се е запарил.
Обикновено правя по-поносимо чакането, като прелиствам купените през деня вестници, но днес всичко беше различно. По навик отворих вече вчерашния „Известия“ и механично се взрях в една от статиите, но напечатаните с дребен вестникарски шрифт букви не можаха да задържат погледа ми; той се плъзгаше и се залутваше между редовете. Не успях да се зачета; смисълът на прочетеното се замъгляваше от призрачно преплетените клонки и лиани на онази селва, през която си проправяше път отрядът на Васко де Агилар, Херонимо Нунес де Балбоа и самият безименен разказвач, описал похода им. След няколко минути се усетих, че втрещено гледам в пространството между заглавието и снимката към материала за грандиозното цунами в Югоизточната Азия. Без особен интерес прехвърлих статията и сгънах вестника.
Много повече ме заинтригува това, защо човекът, който притежаваше този странен текст, го е дал в банална преводаческа агенция. За всичките години на работа в това бюро нито веднъж не ми бе попадало нищо подобно; доколкото разбирам, с подобни книги се занимават съвсем други хора… Вероятно някакви доценти, които изсмукват докторските си дисертации от поредния изчерпателно изучен епизод на завоевателната експедиция на Кортес. Едва ли такива издания изобщо напускат пределите на архивите на университетските или академичните библиотеки, където се съхраняват зад стъклени витрини при особен микроклимат. Може, разбира се, да се допусне, че някои ще се окажат затрупани в складовете на частни антикварни магазини, където е възможно да ги изнамери някой колекционер… Но ако на такъв колекционер му стигнат средствата, за да си набави подобна книга, защо да я дава в ръцете на неизвестни преводачи, които могат да я загубят или да повредят безценното издание? Защо да не покани един от онези университетски доценти вкъщи, за да има той възможност там с полагащата се почит да преобръща крехките стари страници и не просто да ги преведе, но и да ги снабди с необходимите коментари? Защо да се поверява такава работа на някой профан?