Рей Бредбъри
Здравей и сбогом
Естествено, че заминаваше, и нямаше какво да се прави — времето бе настанало, обратното броене бе завършило и той заминаваше наистина надалеч. Куфарът е приготвен, обувките — лъснати, косата е сресана, измил се е набързо зад ушите и остава само да слезе по стълбите, да излезе на улицата и да стигне до малката гара; влакът щеше да спре специално заради него. И Фокс Хилс, Илинойс, щеше завинаги да остане в миналото. А той щеше да продължи към Айова, Канзас или дори Калифорния — дванайсетгодишно момче с акт за раждане, според който се е родил преди четиридесет и три години.
— Уили! — повика го глас отдолу.
— Ида! — Взе куфара. В огледалото на бюрото видя лице от юнски глухарчета, юлски ябълки и топло сутрешно мляко през лятото. Както винаги, от огледалото го гледаше невинно ангелско лице, което може би нямаше да се промени до края на живота му.
— Време е! — извика женският глас.
— Добре!
Пое надолу, като пъшкаше и се усмихваше. В дневната седяха Ана и Стив, и двамата безупречно облечени и спретнати.
— Ето ме! — извика Уили на прага.
Ана сякаш щеше всеки момент да се разреве.
— Боже мой, Уили, нима наистина ни напускаш?
— Хората започват да приказват — тихо рече Уили. — Тук съм вече цели три години. А зная, че когато хората започнат да говорят, е най-добре да си събера багажа и да си купя билет за влака.
— Толкова е странно всичко това. Не разбирам. Толкова внезапно — каза Ана. — Уили, ще ни липсваш.
— Ще ви пиша всяка Коледа, честна дума. Вие недейте да ми пишете.
— Беше огромно удоволствие — обади се Стив. Думите някак трудно излизаха от устата му. — Жалко, че всичко трябва да приключи. Много жалко, че трябваше да ни разкажеш за себе си. Ужасно жалко, че не можеш да останеш.
— Вие сте най-страхотните родители, които съм имал — каза Уили. Бе висок четири стъпки, с непознаващо бръснача лице, озарено от лъчите на слънцето.
И тогава Ана наистина се разплака.
— Уили, Уили… — Седеше и сякаш искаше да го прегърне, но вече се боеше да го прави; гледаше го с потрес и изумление, ръцете й бяха празни, не знаеше как да се държи с него.
— Трудно е да заминаваш — каза Уили. — Свикваш с нещата. Искаш да останеш. Но не се получава. Веднъж опитах да остана, след като хората бяха започнали да подозират нещо нередно. „Какъв ужас! — казваха те. — Всичките тези години да си играе с невинните ни деца, а ние да не разберем! Ужас!“ — така казваха. И накрая се наложи да напусна града една нощ. Никак не е лесно. Сами знаете колко много ви обичам. Благодаря ви за трите чудесни години.
Всички заедно тръгнаха към вратата.
— Сега накъде отиваш, Уили?
— Не зная. Просто ще тръгна нанякъде. Видя ли градче, което изглежда зелено и приятно, ще спра.
— Ще се върнеш ли някога?
— Да — сериозно отвърна той с тънкото си гласче. — След двайсетина години вече би трябвало да започне да ми личи. Стане ли това, ще направя голяма обиколка на всички майки и бащи, които съм имал.
Стояха на прохладната лятна веранда, обхванати от нежелание да изрекат последните думи. Стив не откъсваше поглед от един бряст.
— Колко други родители си имал, Уили? Колко пъти са те осиновявали?
Въпросът не го засегна, тъкмо обратното.
— Пет града, пет семейства и повече от двайсет години, откакто започнах да обикалям.
— Е, няма какво да ревем — каза Стив. — По-добре да имаш син трийсет и шест месеца, отколкото нито един.
— Е — каза Уили, целуна бързо Ана, взе багажа си и излезе на улицата в зелената обедна светлина под дърветата — съвсем малко момче, което вървеше забързано, без да се обръща.
Момчетата играеха бейзбол в парка. Той постоя малко в сенките на дъба, гледаше как хвърлят снежнобялата топка в топлия летен въздух, как сянката й се носи като тъмна птица по тревата, как ръцете се отварят като уста, за да хванат бързото парче лято, което сега изглеждаше най-важното нещо на света. Всички викаха. Топката кацна в тревата до Уили.
Докато излизаше с нея от сенките, си помисли за последните три години, изразходвани вече до последния ден, и за петте години преди това и преди това, и така нататък, до времето, когато бе наистина на единайсет, дванайсет и четиринайсет. Чу гласове да питат: „Какво му е на Уили, госпожо?“ „Госпожо Б., да не би Уили да расте по-бавно напоследък?“ „Уили, да не си почнал да пушиш?“ Ехото им заглъхна в лятната светлина и цветове. После се разнесе гласът на майка му: „Днес Уили става на двайсет и една!“ И хиляди гласове казват: „Синко, ела щом станеш на петнайсет. Тогава може и да ти намерим някаква работа“.
Взираше се в топката в треперещата си ръка, сякаш не бе топка, а собственият му живот — безкрайна топка години, навити стегнато отново и отново, но винаги връщащи се обратно към дванайсетия му рожден ден. Чу децата да вървят към него; усети как закриват слънцето, когато заставаха около него. Вече бяха пораснали.