— Уили! Къде си тръгнал? — Някой подритна куфара му.
Колко високи са станали! През последните няколко месеца слънцето сякаш бе прокарало ръка над главите им, беше ги подканило, а те бяха от разтопен метал и се източваха нагоре; бяха златен карамел, теглен от някаква огромна привличаща сила към небето — тринайсет-четиринайсет годишни, гледащи надолу към Уили, усмихващи се, но вече започващи да се отнасят леко пренебрежително. Бе започнало преди около четири месеца:
— Хайде, всеки да си избере отбор! Кой ще вземе Уили?
— О, Уили е много дребен; не играем с „деца“.
И те го изпреварват, теглени от луната, слънцето и сменящите се сезони, а той си остава на дванайсет и те вече не са му връстници. И други гласове отново започват стария, ужасно познат и смразяващ рефрен: „Стив, давай повечко витамини на това момче“. „Ана, в твоя род дребни ли са?“ И студеният юмрук стиска отново сърцето ти и осъзнаваш, че корените трябва отново да се изтръгнат след толкова чудесни години с „родителите“.
— Уили, накъде си тръгнал?
Той тръсна глава. Отново се озова сред извисяващите се момчета, които закриват слънцето, мотаят се наоколо и трябва да се навеждат като някакви великани над чешмичката, за да пият.
— Отивам за няколко дни на гости на един братовчед.
— Така значи.
Преди година наистина щеше да ги е грижа. Сега обаче единственото им любопитство е насочено към багажа, към магията на влаковете, пътуването и далечните места.
— Да помятаме няколко бързи? — предложи Уили.
Не изглеждаха особено ентусиазирани, но кимнаха предвид обстоятелствата. Той изостави куфара и се затича; бялата топка полетя към слънцето и се устреми към пламтящите им бели фигури в отсрещния край на поляната, после отново полетя нагоре. По същия начин идваше и си отиваше животът. Насам — натам! Господин Робърт Ханлън и госпожа Ханлън, Крийк Бенд, Уисконсин, 1932 — първото семейство, първата година! Насам — натам! Хенри и Алис Болц, Лаймвил, Айова, 1935! Топката лети. Смит, Итън, Робинсън! 1939! 1945! Съпруг и съпруга, съпруг и съпруга, съпруг и съпруга, бездетни, бездетни, бездетни! Чукаш на тази врата, чукаш на онази.
— Извинете. Казвам се Уилям. Може ли…
— Искаш ли сандвич? Влез, седни. Откъде си, синко?
Сандвич, висока чаша студено мляко, усмивки, кимане, спокоен приятен разговор.
— Синко, май си хванал пътя. Да не би да си избягал отнякъде?
— Не.
— Момче, да не би да си сираче?
И още една чаша мляко.
— Винаги сме искали деца. Така и не се получи. Неизвестно защо. Случва се. Е, виж ти. Става късно, синко. Не е ли по-добре да се прибираш у дома?
— Нямам дом.
— Момче като теб? Все още с жълто около устата? Майка ти ще се тревожи.
— Нямам нито дом, нито родители на този свят. Може ли… може ли да пренощувам при вас?
— Ох, синко, просто не знам. Никога не сме обмисляли… — започва съпругът.
— Имаме пиле за вечеря — прекъсва го жена му. — Щом има достатъчно за двама, ще има и за трима…
И така се сменят и отлитат години, гласове, лица и хора, след което отново идва ред на същите първи разговори. Гласът на Емили Робинсън от люлеещия се стол в летния сумрак, последната вечер, която прекара там, когато научи тайната му:
— Колко дечица съм виждала. И понякога си мисля — колко жалко, колко жалко, че всички тези цветя трябва да се откъснат, всички тези ярки пламъчета трябва да угаснат. Колко жалко, че всички, които виждаш в училищата или изтичват край теб, трябва един ден да пораснат, да погрознеят, да се сбръчкат, да побелеят или да оплешивеят, а накрая да станат кожа и кости, да умрат и да бъдат погребани. Когато ги чувам да се смеят, не мога да повярвам, че ще тръгнат по пътя, по който вървя и аз. А ето че става точно това! Още си спомням стихотворението на Уърдзуърт: „Веднъж видях тълпа, букет от нарциси златисти, край езерото под дървета да потрепват чисти“. Точно така си мисля за децата. Понякога могат да са жестоки, дори зли; но въпреки това в очите им няма да откриеш нито злина, нито умора. Толкова са изпълнени с интерес към всичко! Може би именно това ми е липсвало у възрастните — интересът е угаснал у девет от десетима, не им е останала нито свежест, нито енергия, нито живот. Обожавам да гледам как свършва последният час в училище. Сякаш някой хвърля букет цветя от вратата. Какво е усещането, Уили? Какво е да бъдеш вечно млад? Да приличаш на току-що изсечена монета? Щастлив ли си? Наистина ли ти е така добре, както изглежда?