— Синко, знаеш ли накъде си тръгнал? — попита стюардът.
— За насам — каза Уили, стана тихо и започна да събира нещата си в неподвижното, хладно, миришещо на желязо утро.
— Дано знаеш какво правиш, момче — каза стюардът.
— Да, сър — отвърна Уили. — Зная какво правя.
Пое по тъмния коридор, следван от стюарда с багажа, и излезе навън в мъглата и развиделяващото се утро. Стоеше и гледаше към стюарда и черния метален влак на фона на малкото все още блещукащи звезди. Локомотивът изсвири пронизително, стюардите по перона извикаха, вагоните тръгнаха и стюардът се усмихна надолу към малкото момче с големия багаж, което му крещеше нещо през свирката.
— Какво? — викна мъжът и допря длан до ухото си.
— Пожелай ми късмет! — извика Уили.
— Късмет, синко! — викна стюардът, усмихна се и му махна. — Късмет, момче!
— Благодаря — каза Уили сред грохота на влака и свистящата пара.
Остана да гледа черния влак, докато не изчезна в далечината. През цялото време не помръдна от мястото си. Стоеше мълчаливо — дванадесетгодишно момче на овехтелия дървен перон — и изминаха цели три минути, преди да се обърне и да погледне към празните все още улици.
Слънцето изгряваше. Той закрачи бързо, сякаш искаше да се стопли, към новия град.