Рей Бредбъри
Здравей, трябва да си вървя
На вратата тихо се почука и когато Стив Ралфс отвори, видя на прага Хенри Гросбок, висок метър петдесет и пет, безупречно облечен, много блед и извънредно развълнуван.
— Хенри! — извика Стив Ралфс.
— Защо ми говориш с такъв глас? — попита Хенри Гросбок. — Какво съм направил? Защо съм облечен така? Къде отивам?
— Влизай, влизай, някой може да те види!
— И какво, ако ме види някой?
— Влизай, за Бога, стига си спорил.
— Добре, ще вляза, и без това трябва да си поприказваме за някои неща. Ето. Влязох.
Стив Ралфс отстъпи назад и му посочи един от столовете.
— Седни.
— Не се чувствам добре дошъл. — Хенри седна. — Случайно да ти се намира нещо силно за пиене?
— Тъкмо за това си мислех. — Стив Ралфс скочи, втурна се в кухнята и след минута се върна с поднос, бутилка уиски, две чаши и лед. Докато наливаше, ръцете му трепереха.
— Изглеждаш възбуден — каза Хенри Гросбок. — Какво има?
— Не знаеш ли, не можеш ли да се сетиш? На̀!
Хенри взе чашата.
— Доста си ми сипал.
— Ще ти трябва. Пий.
Двамата отпиха и Хенри разгледа предницата на сакото и ръкавите си.
— Още не си ми казал къде отивам — рече той, — или пък вече съм стигнал? Обикновено не се обличам така, освен за концерт. Когато се изправя пред публиката, е, човек заслужава малко уважение. Много хубаво уиски. Благодаря. Е?
Той се втренчи в Стив Ралфс.
Стив Ралфс изгълта половината си чаша, остави я и затвори очи.
— Хенри, ти вече беше на едно много далечно място и току-що се връщаш, за Бога! А сега пак ще трябва да идеш там.
— Какво място, какво място, престани да говориш с гатанки!
Стив Ралфс отвори очи и каза:
— Как стигна дотук? С автобус ли дойде, с такси или… или си вървял пеш от гробището?
— С автобус, такси или пеш ли? И за какво гробище говориш?
— Хенри, допий си чашата. Хенри, та ти си в гробището от четири години.
— Не бъди глупав. Какво ще правя там? Никога не съм подавал молба за… — Той млъкна и бавно се отпусна назад. — Искаш да кажеш…
Стив Ралфс кимна.
— Да, Хенри.
— Мъртъв? В гробището? Мъртъв и в гробището от четири години? Защо никой не ми каза?
— Трудно е да го кажеш на мъртвец.
— Разбирам, разбирам. — Хенри допи уискито си и подаде чашата за още. Стив Ралфс я напълни.
— Боже, Боже — бавно рече Хенри Гросбок. — Господи, Господи. Значи затова напоследък не се чувствам както трябва.
— Затова, Хенри. Чакай и аз да си долея. — Стив Ралфс си напълни чашата и отпи.
— Значи затова изглеждаше толкова странно, когато преди малко ми отвори вратата…
— Затова, Хенри.
— Извинявай. Не исках да…
— Недей да ставаш, Хенри. Сега си тук.
— Но при тези обстоятелства…
— Всичко е наред. Овладях се. И дори при тези обстоятелства ти винаги си ми бил най-добрият приятел и в известен смисъл ми е приятно отново да те видя.
— Странно. Аз пък не се изненадах, че те виждам.
— Има разлика, Хенри. Искам да кажа, хм…
— Че ти си жив, а аз не, така ли? Да, виждам. „Здравей, трябва да си вървя.“
— Моля?
— Една песен на Гручо Маркс.
— А, да. Естествено.
— Прекрасен човек. Забавен. Още ли е жив? Или и той е умрял?
— Страхувам се, че е така.
— Не се страхувай. Аз не се боя. Не зная защо. А сега… — Хенри Гросбок се наведе напред. — Да поговорим делово.
— За какво?
— Казах ти още на прага. Важно е. Много съм разтревожен.
— Аз също, но това уиски прави чудеса. Добре, Хенри, давай.
— Въпросът е, че… — започна Хенри Гросбок и бързо допи втората си чаша, — … че жена ми ме пренебрегва.
— Но, Хенри, това е съвсем естествено…
— Остави ме да довърша. Преди идваше редовно. Носеше ми цветя, веднъж остави книга, много плачеше. Всеки ден. После през ден. А сега изобщо не идва. Как си го обясняваш? Сипи ми още малко, моля те.
Стив Ралфс напълни чашата му.
— Хенри, четири години са много време…
— Я пак си помисли. Ами Вечността — ето го истинския водевил.
— Не си очаквал да е забавно, нали?
— А защо не? Ивлин винаги ме е глезила. Преобличаше се по два-три пъти дневно, защото знаеше, че ми харесва. Обикаляше книжарниците, носеше ми последните издания, четеше ми от най-старите, връзваше ми обувките, лъскаше ги, нейните разкрепостени приятелки й се подиграваха за това. Глезеше ме. Да, наистина очаквах някой да ме разнообразява.
— Обаче не става така, Хенри.
Хенри Гросбок се замисли, тържествено кимна и отпи от уискито.
— Да, сигурно си прав. Но основният проблем е друг.
— Какъв?
— Тя спря да плаче. Преди плачеше всяка вечер, всяка сутрин на закуска, по два пъти следобед и точно преди вечеря. После угасяше лампата разплакана.