— Ти й липсваше, Хенри.
— А сега не й ли липсвам?
— Казват, че времето лекувало всички рани.
— Не искам да лекува точно тази рана. Харесваше ми, както си беше преди. Един добър плач по зори, няколко сълзи преди чай и още веднъж за последно в полунощ. Но всичко свърши. Вече не се чувствам желан и нужен.
— Възприеми го така, както медения си месец с Ивлин. Все някога трябваше да свърши.
— Не съвсем. Чувствахме го през всичките тези четирийсет години.
— Да, но нали виждаш разликата?
— Медените месеци свършват. Животът също. И определено не ми пука много за останалото. — После го порази нова мисъл и той рязко остави чашата си. — Има ли си някой друг?
— Някой…
— Друг! Да не би да ходи с…?
— И какво, ако е така?
— Как смее!
— Четири години, Хенри, четири години. Но не, не си е намерила никого. Ще остане вдовица до края на живота си.
— Така е по-добре. Радвам се, че първо дойдох при теб. Да си изясня нещата. Значи още е сама и… почакай. Защо вече не рони сълзи в полунощ и не плаче на закуска?
— Не го ли очакваше?
— По дяволите, липсва ми. На човек все трябва да му остане нещо!
— Нямаш ли приятели на… — Стив Ралфс млъкна, изчерви се, напълни си чашата, после наля и на Хенри.
— Искаше да кажеш „на гробището“. Адски много. Ама са мързели. Една приказка не можеш да размениш с тях.
— Ти винаги си говорил много, Хенри.
— Да, да, така е, нали? А ти беше най-добрият ми слушател.
— Продължавай да приказваш, Хенри. Изплачи си болката.
— Мисля, че вече казах най-важното. Тя престана да идва. Това е лошо. И спря да плаче. Това е най-лошото. Чудя се дали пак ще започне да плаче, ако ида при нея.
— Нали няма да й се покажеш?
— Ти не смяташ, че е редно, а?
— Страхотен шок. Непростимо е.
— Кой не би ми простил?
— Аз, Хенри. Аз не бих ти простил.
— Да, да. О, Господи. Боже, Боже. Добър съвет от най-добрия ми приятел.
— Най-добрият, Хенри. — Стив Ралфс се наведе напред. — Наистина ли искаш да идва при теб?
— Не! Да. Не! Божичко, не зная. Да, май искам.
— След като е плакала почти всеки ден през тези четири години.
— Да. — Хенри Гросбок отпи от чашата си. — Тя издържа много време. Предполагам, че би трябвало да я оставя на мира.
— Това ще е много мило от твоя страна, Хенри.
— Не се чувствам мил, не искам да съм мил, но по дяволите, така или иначе ще го направя. Обичам го това момиче.
— В крайна сметка, Хенри, на нея й остават много години.
— Прав си. По дяволите. Само си помисли. Мъжете стареят по-бавно, но умират по-рано. Жените живеят повече, но стареят бързо. Странно го е измислил Господ, не си ли съгласен?
— Защо не Го питаш, след като и без това си там?
— Кого, Господ ли? Парвеню като мен? Хм, хм. — Хенри отпи от чашата си. — Защо не? И какво прави тя? Какво прави, щом не лети в открити автомобили с чужди мъже?
— Танцува, Хенри. Ходи на уроци по танци. Занимава се със скулптура. И с живопис.
— Винаги е искала да го прави, но никога не е можела. Концерти, коктейли с потенциални спонсори, рецитали, лекции, пътувания. Винаги го е отлагала за „някой ден“.
— Този ден дойде, Хенри.
— Изненада ме, това е всичко. Танцувала, казваш? И се занимавала със скулптура? Добра ли е?
— Танцува прилично. И е много добра скулпторка.
— Браво. Май се радвам за нея. Да, наистина се радвам. Така си запълва времето. А какво правя аз? Решавам кръстословици.
— Кръстословици ли?
— По дяволите, какво друго ми остава, като се имат предвид обстоятелствата? За щастие, си спомням всички добри и лоши кръстословици, отпечатвани в „Ню Йорк Таймс“ и „Сатърди Ривю“. Кръстословица. Кратко прозвище на Тутанкамон с три букви. Тут! Едно от Великите езера, пак с три букви. Ери! Сега внимавай. Стара средиземноморска столица с четиринайсет букви. По дяволите. Константинопол!
— Пет букви. Нарицателно за най-добър приятел, прекрасен съпруг и блестящ цигулар.
— Хенри ли?
— Хенри. Ти. — Стив Ралфс се усмихна, взе чашата си и отпи.
— Това означава, че трябва да си взема шапката и да си вървя. А, не съм си взел шапка. Хм.
Стив Ралфс внезапно мъчително преглътна.
— Какво беше това? — попита Хенри, наведе се напред и се заслуша.
— Сподавено ридание, Хенри.
— Чудесно! Така е по-добре. Стопля старото ми сърце. Дали не би могъл…
— Да потискам по няколко ридания един-два пъти седмично през следващата година ли?
— Страх ме е да помоля…
— Ще опитам, Хенри. — От гърлото на Стив Ралфс се изтръгна друг загадъчен звук и той побърза да го заглуши с уиски. — Знаеш ли какво, ще позвъня на Ивлин, ще й кажа, че пиша книга за теб и че ми трябват някои твои лични книги, записки, стикове за голф, очила и такива неща. Да ги донесе тук, така че, да речем, веднъж седмично да ги поглеждам и да ми става мъчно. Как ти се струва това?