О. Хенри
Зелената врата
Представете си, че вървите по Бродуей след вечеря и докато изпушите пурата си, чудите се какво да изберете — дали някоя забавна трагедия, или нещо по-сериозно — да речем, водевил. Изведнъж някой ви хваща за ръката. Обръщате се и срещате възхитителните очи на красива жена, чудна с брилянтите и сибирския си самур. Тя пъха припряно в ръката ви вряла кифла с масло, изважда лъскави ножички, отрязва второто копче на балтона ви, произнася многозначително една-единствена дума — „паралелограм!“, и хуква по първата пряка, озъртайки се страхливо назад.
Това се казва истинско приключение. Но бихте ли го приели? Дума да не става. Вие ще се изчервите от смущение, ще изпуснете глупашки кифлата и ще опипвате безпомощно по пътя мястото на липсващото копче. Да, точно така ще се държите — освен ако не сте от благословените малцина, у които чистият дух на авантюризма не е угаснал.
Истинските авантюристи винаги са били рядкост. Тези, за които се пише, че уж били такива, са предимно бизнесмени с новоизобретени методи на действие. Те преследват предварително определени цели — златното руно, чашата на Граал, женска любов, богатство, корона и слава. А истинският авантюрист върви напред без цел и без сметка, докато срещне и приветствува неведомата съдба. Чудесен пример в това отношение е Блудният син — когато решава да се върне у дома.
Полуавантюристите — храбри и славни личности — са многобройни. Всички те — от Барбароса до Сарагоса — са обогатили двете изкуства — историята и неподправената литература, както и доходното умение да се подправя историята. Но всеки от тях е целил медал да спечели, гол да вкара, секира да наточи, определено разстояние да пробяга, непознат удар с рапирата да нанесе, име да създаде, врана да оскубе, тъй че те не са истински последователи на авантюризма.
В големия град духовете-близнаци Романтика и Приключение са вечно навън и търсят достойни поклонници. Докато обикаляме по улиците, те ни дебнат скришом и ни хвърлят десетки различни предизвикателства. Без да знаем защо, ние вдигаме неочаквано поглед и виждаме на някой прозорец лице, което, струва ни се, принадлежи към галерията от близки нам портрети; на безлюден булевард чуваме мъчителен, уплашен вик, който идва от празна, заключена къща; вместо пред познатия тротоар файтонджията ни стоварва пред чужда врата, която се отваря с усмивка, и ни кани да влезем; изписано листче долита в краката ни от високите решетки на Случая; със забързани непознати от тълпата разменяме мигновени погледи, изразяващи омраза, обич или страх; неочакван порой — и дъждобранът ни приютява дъщерята на Кръглоликата Луна и първа братовчедка на Звездната Система; на всеки ъгъл падат носни кърпички, викат ни пръсти, обсаждат ни погледи и в ръцете ни се пъхат изгубените, самотни, възторжени, загадъчни, опасни и менливи нишки на приключението. Ала малцина от нас са готови да ги хванат и да ги последват. Глътнали бастуна на условностите, ние сме напълно вдървени. И отминаваме. Но един ден наближаваме края на невзрачния си живот и си даваме сметка, че цялата ни романтика се изчерпва с един-два скучни брака, някоя копринена розетка, прибрана в огнеупорната каса, и водената цял живот борба с парното.
Рудолф Стайнър беше истински авантюрист. Почти не минаваше вечер той да не излезе от едностайната си квартира, за да търси неочакваното, изключителното. За него зад всеки следващ ъгъл сякаш се криеше най-интересното нещо в живота. Понякога желанието му да предизвика съдбата го водеше по странни пътища. Два пъти бе прекарвал нощта в участъка; неведнъж бе ставал жертва на ловки и алчни мошеници; веднъж едно изкушение му струваше часовника и портмонето. Но въпреки всичко той ловеше с неугасим плам всяка хвърлена му ръкавица, която обещаваше приключение.
Една вечер Рудолф се разхождаше по една улица в стария център на града. Два потока хора изпълваха тротоарите — бързащите към къщи и онзи неспокоен контингент, който не се задържа у дома и хуква към ресторантите, подмамен от хилядосвещните им светлини.
Младият любител на приключения имаше приятна външност и се движеше спокойно и внимателно. Денем той работеше като продавач в магазин за пиана. За да не се изкривява, вратовръзката му минаваше през топазена халка, която заменяше обичайната карфица; освен това веднъж той бе писал на издателя на едно списание, че „Любовното изпитание на Джуни“ от мис Либи е книгата, оказала най-силно влияние в живота му.
Както вървеше по тротоара, вниманието му бе привлечено от бясно тракащи зъби в стъклена витринка и въпреки че му се повдигна, той ги помисли отначало за реклама на ресторанта, пред който бяха поставени; но като се огледа по-внимателно, видя високо над съседния вход светеща зъболекарска фирма. Един огромен негър, облечен фантастично — червено сако, жълти панталони и военна фуражка, — раздаваше дискретно визитни картички на всички онези в навалицата, които благоволяваха да ги вземат.