Момичето лежеше съвсем неподвижно, сякаш в безсъзнание. Много разтревожен, Рудолф затърси с поглед някакво буре. Добре е да се търкалят върху буре хора, които… — О, не, това беше за удавници. Той започна да й вее с шапката си. Това помогна, защото закачи коса й с периферията и тя отвори очи. И тогава младият човек разбра, че тъкмо това е лицето, което липсваше в неговата галерия от близки до сърцето му портрети. Откритите сиви очи, малкото вирнато носле, кестенявите коси, навити като лозинки — това беше за него естественият завършек и наградата за всичките му чудесни приключения. Но лицето беше страдалчески слабо и бледо.
Момичето го погледна спокойно, после се усмихна.
— Припаднах, нали? — попита немощно тя. — Кой ли не би припаднал на мое място. Опитайте се да изкарате три дни без трохичка и ще видите.
— Боже мой! — възкликна Рудолф и скочи. — Почакайте, ей сега ще се върна.
Той излетя като вихър от зелената врата и изчезна по стълбите. След двадесет минути се върна и за да отвори вратата, я ритна. С двете си ръце беше прегърнал покупките от бакалницата и ресторанта. Сложи ги на масата — хляб, масло, студени меса, кейкове, торти, туршия, миди, едно печено пиле, бутилка мляко и друга с врял чай.
— Това е просто смешно — да гладувате! — разфуча се той. — Трябва да се откажете от подобен род предизборни облози. Вечерята е готова.
Рудолф й помогна да седне на стола пред масата и попита:
— Имате ли чаша за чай?
— На полицата до прозореца — отговори тя. Когато се върна с чашата, той я свари да начева с жадно светнали очи дълъг стрък копър, който бе измъкнала с безпогрешен женски инстинкт от плика с туршията. Рудолф й отне копъра със смях и напълни чашата с мляко.
— Първо изпийте това — разпореди се той, — а после ще ви дам чай и едно крилце от пилето. Ако сте послушна, утре ще получите и туршия. А сега разрешете ми да бъда ваш гост и да започнем вечерята.
Той притегли другия стол. Чаят върна блясъка в очите на момичето и порозови донейде страните й. Тя започна да яде, тъй да се каже, с деликатно настървение — като някое изгладняло до смърт зверче. Очевидно приемаше като нещо напълно естествено присъствието на младия човек и помощта, която й бе оказал; не че подценяваше условностите, но изживяното напрежение сякаш й даваше право да зареже фалша и да предпочете човешкото. Ала лека-полека, с възвръщането на силите и спокойствието, дойде ред и на задължителните малки условности; и тя започна да му разказва кратичката си история. Това беше една от хилядите истории, които големият град разправя с досада всеки ден — живот на продавачка с крайно недостатъчна надница, намалявана допълнително от „глобите“, които отиват да увеличат още повече печалбите на собствениците; изгубени работни дни поради болест; после изгубена работа, изгубени надежди и… любителят на приключения почуква на зелената врата.
Но за Рулодф този разказ беше по-велик от „Илиадата“ и дори от кулминационната точка в „Любовното изпитание на Джуни“.
— Как сте преживели всичко това? — възкликна той.
— О, беше жестоко — каза сериозно момичето.
— А нямате ли роднини и приятели в Ню Йорк?
— Никакви.
— И аз нямам никого на света — каза Рудолф след известно мълчание.
— Много се радвам — побърза да каже момичето и на младия човек му стана някак приятно, че тя бе доволна от това, дето и той си няма никого.
Изведнъж клепачите й натежаха и тя въздъхна дълбоко:
— Страшно ми се спи — каза тя — и ми е така хубаво!
Рудолф стана и си взе шапката.
— В такъв случай ще ви кажа лека нощ. Един хубав сън ще ви се отрази чудесно.
Той протегна ръка, тя я пое и му пожела лека нощ. Но очите й го питаха така красноречиво, така искрено и трогателно, че той отговори с думи на техния, въпрос:
— Разбира се, утре ще мина да видя как сте. Няма да се отървете толкова лесно от мен.
След това на прага, сякаш въпросът как бе дошъл беше много по-маловажен от факта, че беше дошъл, тя го попита:
— Как се случи, че почукахте тъкмо на моята врата?
Той я изгледа за миг, спомни си за визитните картички и изведнъж го жегна ревност. Ами ако бяха попаднали в ръцете на някой друг любител на приключения? И той незабавно реши, че тя не бива да знае истината. Не, никога няма да й каже, че знае до какво необичайно средство се е принудила да прибегне при своето отчаяло положение.
— Един от нашите акордьори живее в тази къща — отвърна той. — И аз просто сбърках вратата.