Приятно беше в това оградено място, една от най-хубавите и най-големите градини в графството, придобило сега празничен вид от половин дузината големи палатки на червени ивици за експонатите, от няколкото малки, поставени за изложба на семена и градински инструменти и от площадката за кафе на открито, където, разположен край фонтана, градският оркестър свиреше нежен валс. Подрязаните тревни площи и сенчести дървета, движението на ярките дамски рокли, аленото и златистото в униформите на оркестрантите, звуците на музиката и фонтана, шумът от благовъзпитаните разговори — всичко това накара дядо да разцъфне още повече. Краката му потъваха в меката трева. Ноздрите му се разшириха.
— Винаги съм имал вкус към аристократичното. То е стихията ми.
Той се поклони на няколко души, които изглежда не го познаха, после, без ни най-малко да се смути, започна да си тананика и накуцвайки, да оглежда мястото.
— Красиво, много красиво — вълнението малко го удряше в главата. Остана любезен и въздържан. Но започна да приема, че всичко тук е устроено в негова чест. — Виж! Тая там не е ли мисис Босъмли?
— Не! — той винаги бъркаше хората, „далекогледството“, с което толкова се гордееше, завинаги го беше изоставило.
— Е, нищо. Но и тя е хубава жена. По-късно ще поговоря с нея. Заведи ме при карамфилите на Мърдок сега. Винаги съм обичал карамфили. А и искам да видя дали е спечелил наградата.
Поведох го с облекчение. В далечината забелязах Алисън и майка й и най-голямото ми желание сега бе да избегна срещата с тях. Влязохме в големите палатки, пълни с цветя, оранжерийни плодове и отбрани зеленчуци. Не трябва да забравяме, че шотландците са известни градинари. В една палатка имаше наредени рози с чуден аромат и цвят, а друга, от купчина сладък грах се издаваше ухание, нежно като самите му цветове. Полюбувахме се на кошници мъхести праскови, великолепни аспержи, завързани със сини панделки, гроздове сочен мискет, гигантска тиква, пращяща от собствения си сок. Дядо ги разглеждаше с нарастващо удоволствие, придавайки си вид на познавач, лицето му бе по-червено от всякога поради задухата под нагорещения брезент. Виждайки го толкова щастлив, аз се засрамих заради опасенията си и се радвах за гдето този час не му бе отнет.
Стигнахме изложбата на карамфили. Тук, сред доста голяма група хора, събрани да разгледат с любопитство и респект един голям букет цветя на щанда, намерихме Кейт и Джеми с малкия Люк. След миг от кабината на участниците в изложбата излезе Мърдок, придружен от мис Юинг. Старецът беше много доволен от срещата със семейството. Здрависа се с всички, дори с детето на Кейт, което с обич наричаше Роби. После, поглеждайки околните наблюдатели, сякаш благосклонно им се доверяваше, високо прошепна на Мърдок, така че всички да чуят:
— Каква е присъдата, моето момче? Получи ли медала?
Мърдок кимна самодоволно към щанда.
— Виж сам!
На централния букет карамфили, необикновено красиви цветя в нежен оттенък на жълто с бледомораво по края на листенцата, висеше картичка с позлатени краища и едва засъхнало мастило: „Сребърният медал на Бауърс за най-добра изложба на цветя — мистър Мърдок Леки от Далримпъл и Леки, пепиниерист, Драмбък“.
— Не е по-лош от Александровския — обясни бързо мис Юинг. — Много сме доволни.
Макар и добре да се бе представил, Мърдок не беше осъществил амбициите си докрай. Но за дядо това нямаше значение. За него медалът си е медал. Лицето му зачервено гореше.
— Мърдок, гордея се с теб! Правиш ми чест, ако ми дадеш предимството пръв да си окача красивото ти цвете…
Мърдок протегна ръка, взе един карамфил от букета, откъсна стеблото и го пъхна в петлика му.
Типичен жест и въпреки че Мърдок не изглеждаше особено доволен, петликът несъмнено завърши видът на дядо. Той се усмихна на всекиго от нас, после устните му трепнаха.
— Заведете ме, където ще раздават наградите. Не съм уморен, запомнете! Но ще поседя там и ще чакам докато ни дадат медала.
Щом дядо се настани на градинския стол под сянката на една висока акация, по-близо до оркестъра и редом с Кейт и Джеми, почувствувах, че временно мога да снема отговорността от себе си и се възползвувах от това, за да се изплъзна. През следващия половин час няма да му липсвам; той вече взе на коленете си сина на Кейт и с лека снизходителна усмивка го питаше:
— Роби, помниш ли оня ден, когато ходихме с теб да караме кънки на езерото?
Докато прекосявах поляната, чух пискливия глас на момченцето:
— Остави кънките, дядо. Разкажи ми за зулуите.
Обиколих безцелно из няколко палатки, но с крайчеца на окото си гледах за тях. Следващата седмица Рийд заминаваше на юг, а няколко дни по-късно Алисън и мисис Кийт щяха да се присъединяват към него — сватбата щеше да стане тихо в края на месеца в Лондон. Интересно, нещастието ми се увеличи от факта, че след последната ни среща Алисън беше пяла чудесно в залата „Свети Андрю“. Наранен, останал вече сам, аз избягвах срещата с приятелите си, но чувствувах необходимост да им кажа довиждане.