Татко изглеждаше малко смутен: досадно е, но никога не можа да накара Маккелър да го хареса. Благодарен беше загдето Адъм отбеляза:
— По-добро никой не може да желае.
Маккелър повдигна широките си рамене:
— Когато човек стигне до там, той изобщо нищо не желае.
Татко и Адъм си размениха погледи, изпълнени с разбиране, сякаш сключваха съюз срещу този груб натрапник. Въпреки че пристигна едва тази сутрин, Адъм вече успя да увери татко, да го успокои по въпроса за къщата; в крайна сметка тя вероятно ще бъде продадена на детската градина и той спокойно му предложи, а когато татко се поколеба, също така спокойно откъсна чек и в същност до такава степен изцяло го спечели, че във файтона на път за в къщи те тихо изпаднаха в обсъждане на възможните „случаи“ за новия капитал на татко, застраховката, дошла най-сетне при него.
— Опитайте кифличките ми, мистър Маккелър — каза баба.
— Да, наистина ще ги опитам.
Адвокатът си похапваше добре и макар пред татко и Адъм да мълчеше, с Кейт и старата дама разговаряше оживено на тежкия си стил. Той беше пламенен защитник на шотландското самоопределение и тук с баба намериха общ език. Изглеждаше приведен ниско над чинията си, а очите му шареха по масата и объркваха всички.
Трябва да призная, че отбягвах стоманения му поглед. При гроба, една плитка дупка на моравата, бях удостоен с почетната длъжност „да държа връвта“ и аз, с моята слаба воля и нелепо държание, се показах ужасен глупак. Щом спуснахме ковчега, тялото ми започна да се тресе, избухнах в силен рев… и това на моята възраст! Този спомен ме караше да провеся засрамен глава.
— Имате ли точната сума на полицата? — попита Адъм небрежно.
— Да, имам я — Маккелър говореше официално. Тези двамата — представителят на застрахователната компания в големия град, любителят на чудатите дела, и адвокатът — статистик в малкото градче — не се обичаха. Интересен тип е този Маккелър: от няколко години вече винаги, щом ме видеше на улицата, ми кимваше с глава. Бавен, солиден, твърд като скала, той по-скоро би умрял, отколкото да промени и половин пени в баланса на сметките си. Да се каже, че е честен, ще е абсурдно недооценяване. Той беше верен страж на честността; винаги, когато му се предлагаха повече от полагаемите три процента, той клатеше глава и за това имаше една особена фраза: „Лоша работа. Да, да, лоша работа“. Явно не се доверяваше на Адъм като на опортюнист, младеж, който напусна кантората му почти без предупреждение, и винаги се е изтласквал нагоре за сметка на другите.
— Каква ли сума може да се е натрупала? — продължаваше да настъпва Адъм.
— Седемстотин осемдесет и девет лири, седем шилинга и три пенса… точно.
Адъм наклони глава, а татко пребледня при размера, огромния размер на сумата. Не можех да не си помисля за дядо, който толкова мразеше тази полица, че ми беше забранил изобщо да я споменавам в негово присъствие. Слава богу, че не може да чуе радостния шепот на татко.
— Кога можете да я изплатите?
— Веднага — Маккелър остави бавно вилицата и ножа и бутна чинията си настрани.
— Още чай, мистър Маккелър?
— Не, благодаря. Добре си похапнах.
— Тогава глътка уиски — предлагаше гостоприемно татко — педантичният трезвеник.
— Е, добре, щом настоявате.
Когато сложиха първата чашка пред Маккелър, аз тихо се надигнах от стола си с намерението незабелязано да се измъкна. Но този упорит и проницателен поглед падна на мен като прожектор.
— Къде отиваш?
На помощ ми дойде татко:
— Още е малко разстроен… може би забелязахте на погребението. Добре, ще те извиним, Робърт.
— Седни, момче! — Маккелър решително глътна уискито. — Не е голямо уважение към паметта на стария човек да се измъкнеш по средата на церемонията. Ако изобщо го зачиташ, а ти си единственият тук с тези претенции, би могъл от приличие да изчакаш, докато свърша.
Смутен, потънах в стола си. Никога преди това Маккелър не е разговарял с мен с такъв тон. Той ме оскърби и унижи.
— Тогава да продължим — каза рязко Адъм.
— Както искате — Маккелър извади от вътрешния си джоб някакви документи. — Ето я полицата, номер 57 430, дарение от Александър Гау. А ето и завещанието. Ще ви го прочета.
— А това за какво е? — Адъм се ядосваше на педантичното бавене на юриста. — Защо е целият този брътвеж? Бях във вашата кантора, когато го съставихте, аз съм му свидетел и го знам наизуст.
Маккелър даде вид на изненадан.
— По-правилно ще е, ако го прочета. Няма да отнеме и минута.
— Разбира се — позамаза нещата татко.
Маккелър сложи очилата си и с бавен, отчетлив глас прочете завещанието. То беше кратък обикновен документ. Дядо оставяше всичко на мама, а в случай на смърт, на нейния наследник — на татко.