— Добре — изпусна доволна въздишка татко. — Точно както трябва. Сега вече няма какво да ни пречи.
— Почакайте! — Маккелър почти изкрещя тая дума и в същото време удари с големия си юмрук по масата. Последва тишина. Той се огледа, наведе се над документите с онази бавна, ехидна усмивка, внимателно скривана досега, сбърчи гъстите си вежди, опъна строгите си устни. Приличаше на човек, комуто най-после са разрешили да разкрие и да се наслади на някаква чудна тайна.
Погледът му отново ме намери и с нескривана доброта се задържа върху мен. После той каза:
— Има допълнение към завещанието, саморъчно написано допълнение с дата двадесети юли 1910 година.
Татко възкликна, но аз почти не го чух. Колко ясно помнех този ден, ден на мъка до смърт, когато загубих стипендията Маршъл и загина Гавин.
Маккелър продължи, като оставяше всяка дума да проникне до съзнанието, сякаш му доставяше удоволствие да терзае татко, с всяка отделна дума да му нанася удар.
— В този ден, двадесети юли, Денди Гау влезе в кантората ми. Наричам го Денди, защото въпреки всичките му несполуки и беди, аз се гордея да кажа, че той ми беше приятел. Направо ме попита дали мога да изменя условията на полицата. Дълго разговаряхме с него този следобед. И в резултат всичките пари, до последното пени, казвам ви, до последното пени, и се кълна в бога, именно до последното пени, остават на това момче тук, Робърт Шанън, под мое опекунство да му дам възможност да завърши Медицинския факултет на Уинтънския колеж.
Мъртва тишина. Пребледнях, гърлото и сърцето ми се свиха. Не можех да повярвам. Толкова бях свикнал с нещастието, толкова бях съсипан — просто това бе още един похват на сляпото небе, което се прави, че ме издига, за да мога пак, но още по-жестоко да се сгромолясам.
— Опитвате се да ме измамите! — изскимтя татко. — Не може да е направил такова нещо. Не е имал право!
Ехидната усмивка се разшири.
— Имаше всички права по тази полица. Не можеше да я залага, нито да погасява частични дългове с нея, докато е жив, но тя беше негова, за да може по желание да я прехвърля и завещава.
Татко метна жален поглед към Адъм.
— Така ли е?
— Мама се съгласи само при тия условия — Адъм гледаше Маккелър свирепо. — Не е бил с всичкия си.
— Но не и преди две години, когато състави допълнението към завещанието. Беше толкова нормален, колкото и вие сега.
— Ще оспорвам завещанието — каза татко с висок и странен глас. — Ще го отнеса в съда.
— Направете го — Маккелър престана да се усмихва. Той погледна Адъм, после татко с много заканителен поглед. — Да, направете го. А аз ви обещавам, че ще се боря с вас по своя собствена инициатива, ще се боря, дори ако трябва да отида в съда на графството и във Върховния съд. И в самия парламент ще го отнеса.
— Лошо ще е за вас, Леки. Тогава, скъпи приятелю, няма да има никакво водохранилище за вас — той помълча, наслаждавайки се на тази малка мелодрама, с която му се случи да се сблъска след толкова години сериозна практика. — Жена ви не пожела да премахне полицата, въпреки че по-голямата част тя сама плащаше. А колкото до стария човек, той нямаше възможност да вземе и един фартинг от нея. Но искаше тя да послужи за една добра и полезна цел. И ще послужи за тая цел или името ми да не е Дънкън Маккелър.
О, господи, нима наистина е вярно… този чудесен дар от дядо, и за него той не ми е споменавал нито дума? Продължавах да стоя с наведени очи. Едва дишах. Мускулите на лицето ми потрепваха от постоянна напрегнатост. Изведнъж чух гласа на Кейт, почувствувах ръката й на раменете си:
— Не знам какво мислят другите… според мен това е най-хубавото, което може да се направи с тези пари… да, най-полезното.
— Правилно, да, правилно — добави Джеми със силен шепот.
Благословена Кейт с лошия си характер и бучки на челото, и Джеми, който прави парите да изглеждат чисти и почтени… скромно се надявам тяхното момченце да израсне в по-малко затруднения от мен. Нагъвайки документа, Маккелър се обърна към мен и стана:
— Утре в десет в кантората! Но междувременно сега можем да повървим заедно по пътя. Глътка чист въздух няма да ти навреди.
Излязох с него от къщата като сляп. Идва такъв момент, когато нервите на човек се опъват до скъсване и той повече не може да издържа.
Единадесета глава
Късно тази вечер един развълнуван бозайник от вида Homo sapiens25, обитател на малкото градче, се връща от дома на адвоката Маккелър изпълнен с вяра, онова злочесто, но с гореща кръв гръбначно Робърт Шанън. Въпреки че това своеобразно двуного същество е в същност на осемнадесет години и неотдавна на собствените си приведени плещи чувствуваше ужасния товар на годините, на една почти несподелена любов и на безброй други беди, той още не е закоравял и възмъжал. А сега, усещайки спокойната тиха красота на нощта, на огромната ясна нощ, в която звездите пеят, а под тях пее и неговото сърце, той гледа право напред, зачервен и съсредоточен.