— Пак с тая работа, Мърдок! — възкликна мама с нежен упрек. После, като ме поведе напред, каза: — Това е Робърт.
Мърдок продължи да ме гледа безизразно, застанал като в рамка сред грижливо подрязаните зелени площи с железни пръти по ъглите, на които бяха прикрепени телове за простиране — от едната страна леха от ревен, а от другата — алпинеум от шуплеста сива лава с разстлана по него пепел против голите охлюви. Накрая с голяма тържественост той рече:
— Да, да! Значи това е той. Най-после.
Мама кимна, тревога и тъга отново докоснаха очите й. След миг, почти с театрален жест, Мърдок ми подаде голямата си, изпоцапана и лепкава от пръстта ръка.
— Радвам се да се запозная с теб, Робърт. Можеш да разчиташ на мен — и сериозен обърна големите лещи на очилата си към мама. — Ето, тези димитровчета ми дадоха от разсадника, мамо. Нищо не ми взеха за тях.
— Добре, скъпи — каза тя и се обърна, — само гледай да се измиеш преди да си е дошъл татко. Знаеш как ще се ядоса, ако те завари така.
— Вече свършвам. Идвам след минутка. — Готвейки се отново да коленичи, Мърдок продължи да успокоява мама, докато тя ме въведе през вратата. — Сложих да се варят картофи, мамо.
През помещението за миене на съдове минахме към кухнята, подредена като всекидневна с неудобни гравирани мебели от махагон и лъскави тапети на кубчета, в които се отразяваше бясното кънтене на часовника с махало. Мама ми каза да седна и да си почина, а тя махна дългите игли от шапката си и ги задържа в уста докато нагъне воала. После го забоде към шапката, а нея заедно с палтото закачи в нишата зад завесата, облече синия пеньоар, който висеше зад вратата, и започна с по-голяма увереност да снове напред-назад по изтъркания кафяв линолеум, от време на време ми отправяше нежни, окуражителни погледи, а аз седях неподвижен и притихнал на края на покрития с росер стол до печката в тази чужда къща.
— Ще ядем вечерта, мило дете. Нали разбираш, нямаше ме до сега. Гледай татко да не те види разплакан, когато се върне. И за него това е голяма мъка. А той има много грижи — заема такъв отговорен пост в града. И Кейт, другата ми дъщеря, всеки момент ще си дойде. Тя е учителка… Може би майка ти ти е казвала. — Тъй като при тези думи устната ми потрепера, тя продължи бързо: — Да, знам, че дори голямо момче като теб може да се обърка, ако трябва да види за пръв път роднините на майка си. Но това не е всичко. — Въпреки своята угриженост, тя се опитваше да ме накара да се усмихна. — Адъм, най-големият ми син, се оправя чудесно в застрахователния бизнес в Уинтън. Той не живее с нас, но се отбива, когато успее. И още, майката на татко… Сега тя не е тук, гостува на някакви приятели… но прекарва половината от годината при нас. И накрая, моят баща живее тук постоянно. Той е прадядо ти Гай. — Главата ми вече се въртеше от тая бъркотия непознати роднини, а тя отново си позволи да се усмихне леко. — Искам да ти кажа, че не всяко момче има прадядо. Това е голяма чест. Можеш да го наричаш просто „дядо“, така, за по-кратко. Сега ще му приготвя подноса, а ти му го отнеси горе. Хем ще му се представиш, хем и на мен ще помогнеш.
Освен че слагаше масата за петима, тя с опитна ръка приготвяше и един олющен японски поднос с овална форма и роза нарисувана по средата, поставяйки върху него порцеланова чаша на ивици пълна с чай, чиния с конфитюр, сирене и три филии хляб.
Гледах я, чудех се и с малко дрезгав глас попитах:
— Дядо не се ли храни долу?
Мама изглеждаше леко смутена.
— Не мило дете, той яде в стаята си — тя вдигна подноса и ми го подаде. — Ще се оправиш ли? Направо, до последния етаж. Внимавай да не паднеш.
С поднос в ръце, аз неуверено се заизкачвах по непознатите стълби, объркан пред стръмните стъпала и излъсканата мушамена пътека. Високият тавански прозорец пропускаше само частица от светлината на превалящия следобед. На площадката на втория етаж срещу вградения бойлер бутнах първата от двете врати. Беше заключена. Другата обаче се отвори при неувереното ми бутане. Влязох в непознатата интересна и ужасно разхвърляна стая. Високият железен креват в ъгъла с шарен юрган и изкривени топки още не беше оправен, мечата кожа пред камината бе събрана, кърпата висеше захвърлена на изцапания махагонов умивалник. Погледът ми се спря на черния мраморен часовник — какъвто човек може да получи само като подарък и никога не би си купил сам — легнал на една страна върху разхвърляната полица на камината и всичките му части бяха извадени навън. Почувствувах странния дъх на тютюнев дим, престояло ядене и смесица от сложни, объркани миризми, които определяха аромата на една отдавна обитавана стая.